Грег Беър
Вечност (5)

3.

Гея, Остров Родос,

Велика Александрийска Ойкумения, 2331–2342 година от Александрийския календар

 

Рита Беренике Васкайза растеше на воля по крайбрежието близо до древното пристанище Линдос, докато навърши седем години. Родителите й оставиха слънцето, вятърът и морето да наложат своя отпечатък върху безгрижния й характер и единственото, на което я учеха, бе да гледа с будно око на света — което не беше никак лесно.

Тя беше мургаво босоного момиче с големи ококорени очи, което умееше да се прокрадва ловко сред захабените от вятъра колони и нащърбените стъпала на изоставения акропол. Обичаше да се спотайва на площадката пред порутеното светилище на Атине Линдия, да докосва с длани хладните очукани стени и да се взира в осеяното с остри скали лазурно море, броейки машинално ударите на вълните.

Понякога се промъкваше през изгнилата врата в бараката, където беше прибрана гигантската статуя на Атине, чиито масивни крайници се губеха в здрача, и разглеждаше монголоидното лице, увенчано с медна (някога златна) корона. Линдианци рядко се отбиваха по тези места — носеше се поверие, че били обитавани от духовете на загинали преди векове персийски защитници, избити до крак, когато Ойкумения бе възстановила властта си над този остров. Понякога идваха туристи от Ейгипт или материка, но не често. Средното море не беше така гостоприемно към туристите, както някога.

Селяните и пастирите от Родос я мислеха за превъплъщение на богинята Артемис и вярваха, че им носи щастие. В близкото селце винаги я посрещаха усмихнати лица.

На седмия й рожден ден Беренике, майка й, я отведе от Линдос на Родос. Когато пристигнаха, без да се бавят, пресякоха многолюдните улици на белокаменния град и почукаха на вратата на един от най-прочутите преподаватели в тукашната Академия. Наложи се Рита да остане насаме с него и близо половин час да отговаря на въпросите му. Всичко това бе чиста формалност, при положение че собствената й баба бе основала Академия Хипатея.

По-късно през същия ден научи от майка си, че е приета в първи клас на Академичното училище и занятията й ще започнат когато навърши девет. След това Беренике я върна на Линдос и животът продължи почти както преди, само дето имаше по-малко време да се надбягва с вятъра и повече — за четене и уроци.

Така и не бяха посетили наместницата по време на онова първо пътуване — казаха, че била болна. Някои дори твърдяха, че умирала, но тя се изправи на крака само след два месеца. Всичко това значеше твърде малко за Рита, която почти не познаваше баба си и я беше виждала само два пъти, й то когато беше петгодишна.

През лятото преди да започне редовни занимания Патрикия я покани да се премести на Родос и да прекара известно време при нея. Наместницата живееше уединено. Много родосци я смятаха за божество. Вярата им се подкрепяше от легендите за произхода й и от разказите за подвизите и откритията й. Рита нямаше мнение по въпроса. Едно беше каквото говореха родосци и съвсем друго онова, което бе чула от родителите си.

Като научи за поканата, майката на Рита изпадна в трескава възбуда. Нито един от потомците на наместницата досега не се беше радвал на подобна привилегия. Баща й, Рамон, прие новината спокойно, с характерната си самоувереност, която изгуби едва след смъртта на наместницата и последвалите политически боричкалия в Академията.

Къщата на Патрикия се издигаше на една Почти отвесна скала, от която се виждаше целият залив. Съвсем обикновена на вид едноетажна постройка, измазана с гипс, в късен персийски стил, с четири просторни стаи и отделен кабинет на една по-ниска площадка над брега.

— Тя магьосница ли е? — попита Рита баща си, когато спряха пред външната врата.

— Шшшт — заплаши я с пръст Беренике.

— Не е магьосница — отвърна усмихнато Рамон. — Тя е моята майка.

Рита очакваше, че на вратата ще ги посрещне прислужница, но вместо това се появи самата Патрикия, с побелели коси, мургава напукана кожа и умни, проницателни очи с надвиснали, изпъстрени със ситни бръчици клепачи. Въпреки че беше разгарът на лятото, вятърът тук на хълма бе почти студен и Патрикия носеше дебела вълнена роба.

Тя протегна ръка и докосна лекичко Рита по бузата. Дланта й беше мека и топла и ухаеше на нещо приятно, После вдигна наниз от ярки цветя, постави ги на шията й и обясни:

— Стар хавайски обичай.

Беренике стоеше със сведена глава и чинно притиснати към бедрата ръце. Рита беше доста смутена от смирената поза на майка си; каквото и да говореха, наместницата й се струваше кротка и добродушна женица. Момичето нагласи цветята на шията си и погледна баща си, който й кимна окуражаващо.

— Е, време е да обядваме — обяви Патрикия с дрезгав, почти мъжки глас и ги поведе към кухнята. Пристъпваше бавно, сякаш пресмяташе всяка крачка. Ръцете й докоснаха облегалката на креслото, като да поздравяваха стар приятел, плъзнаха се по повърхността на потъмнялата медна вана,и накрая пригладиха ленената покривка върху грубо скованата дървена маса в кухнята, където беше поставена купа със сирене и плодове.

— Ще си поговорим откровено, но след като си тръгнат синът ми и снаха ми. Те са много мили хора, но могат да ни попречат.

Рита кимна в знак на съгласие. Чувстваше се като съучастничка в някакъв заговор.

Прекараха заедно следващите няколко седмици. Патрикия често й разказваше най-различни истории, много от които Рита знаеше от баща си. Земята — светът, на който израснала Патрикия — не била като тази Гея, която Рита познаваше. Историята там преминала по други пътища.

През един горещ ден, когато вятърът спря, а над морето легна мараня, двете с Патрикия събираха портокали в близката горичка.

— Знаеш ли — поде баба й, — тук е съвсем като в Калифорния, само че там портокалите бяха много по-едри. И там имаше такива горички, но когато пораснах, почти бяха на изчезване. Изсичаха ги заради заселниците.

— Тази Калифорния тук ли е, или там, бабо?

— Там, На Земята — отвърна Патрикия. — Тук не познават това име. — Тя замълча и вдигна замислен поглед в небето. — Не зная какво може да е станало с това място в твоя свят, Рита. Мисля, че е част от пустинята на Неа Каркедон.

— Където гъмжи от дребни червени човечета с лъкове и стрели — добави Рита. — Може би. Може би.

Малко по-късно се прибраха и докато вечеряха, Рита слушаше тихия глас на Патрикия, която отново се зае да й разказва. Лицето й беше огряно от мъждукащия фенер.

— Знаеш ли — подхвърли неочаквано Патрикия, — твоята прабаба — моята майка, понякога се явява в сънищата ми и ме разпитва за теб.

— Тя в онзи свят ли живее, бабо?

Патрикия се засмя и кимна.

— Но това не може да й попречи. — Тя се наведе напред и продължи с поверителен глас. — Твоята прабаба ужасно много се гордее с теб. Внимавай да не измамиш надеждите ни, миличка. Имаш достатъчно време да се наиграеш и намечтаеш, преди да дойде и твоят ден.

— Какъв ден, бабо?

Патрикия се усмихна загадъчно и кимна към хоризонта. Над морето се полюшваше Афродита, ослепително ярка и блестяща.

Рита се върна в къщата на Патрикия след две години, но вече не беше дете, смутено от странната покана на своята невероятно възрастна баба, а добре възпитано младо момиче, горящо от желание час по-скоро да премине в света на възрастните.

Патрикия не беше се променила. Рита я оприличи на изсушен плод или на ейгипетска мумия, която сякаш можеше да съществува вечно.

Този път разговаряха много повече за история. Рита познаваше добре историята на Гея, при това не точно така, както я разказваха специалистите в Ойкумения. Академия Хипатея се радваше на известна самостоятелност благодарение на разстоянието, което делеше Родос от Александрия.

На единадесет Рита вече проявяваше интерес към политиката. Но много по-добре се справяше в математиката и науките.

През дългите вечери, докато се любуваха на чезнещите зад хоризонта лъчи на слънцето, Патрикия обичаше да разказва на Рита за Земята и за това как почти сама се била погубила. Разказа й и за Камъка, който дошъл от звездите, кух като кратуна или някакъв екзотичен минерал и построен от потомците на Земята, но от друго бъдеще. Рита остана очарована от този разказ и през цялата нощ се опитваше да си представи чудния предмет, преместил се назад във времето от друга, подобна на онази вселена. Най-голямо впечатление обаче й направи описанието на коридора или Пътя, както го наричаше Патрикия, който същите тези потомци на Земята бяха свързали с Камъка…

В сънищата й този проход към звездите приличаше на безкрайна водопроводна тръба с отвори, през които можеше да надникнеш в най-различни светове…

На другия ден, докато плевяха градината, Патрикия й описа как точно се е озовала на Гея. Била съвсем млада, когато получила възможността да потърси проход в Пътя към някоя друга Земя, където нямало ядрена война и където семейството й все още живеело спокойно и щастливо.

Ала допуснала малка грешка и ето че се озовала на Гея.

— В началото станах изобретател — продължи тя. — Откривах най-различни неща, които познавах от Земята. Аз им дадох бициклоса. Земеделските сечива. Каквото ми хрумнеше. — Тя махна с ръка. — Но това продължи само няколко години. После започнах работа в Музейона и хората започнаха да вярват на разказите ми. Някои се отнасяха с мен сякаш имах божествен произход, което не е вярно. Аз ще умра, миличка, вероятно съвсем скоро…

Пет години след пристигането си на Гея Патрикия била поканена в двореца, за да се срещне с Птолемей Трийсет и пети Никефор. Старият владетел на Ойкумения я разпитал внимателно, разгледал приборите, които носела със себе си и успяла да съхрани в безупречен вид, а сетне я обявил за истинско чудо.

— Той каза, че не съм нито богиня, нито демон и ме прие в двора. Това бяха трудни времена. Допуснах грешката да им опиша земните оръжия и те настояваха да им построя колкото се може по-големи и мощни бомби. Аз отказах. Никефор заплаши да ме хвърли в затвора — по онова време страната ни живееше под заплахата на Либийските армии. Никефор искаше да ги унищожи с един-единствен удар. Повтарях му отново и отново какво са сторили бомбите със Земята, но той въобще не ме чуваше. Държа ме около месец в затвора в Александрия, но после ме освободи, изпрати ме на Родос и ми каза, че мога да основа тук академия. Почина пет години по-късно, но Академия Хипатеон вече беше стъпила здраво на краката си. Със сина му се справих по-добре — приятно момче, но доста мекушаво. После на трона се качи неговата внучка, първо майка й, разбира се — властна жена, но иначе чудесна…

— Харесва ли ти тук? — прекъсна я Рита и побутна назад сламената си шапка.

— Това е моят свят и не е моят свят — отвърна Патрикия. — Стига да имах възможност, веднага бих се върнала у дома.

— А можеш ли?

Патрикия кимна към яркото небе.

— Може би. Всъщност едва ли. Веднъж, преди години, към Гея беше отворена нова врата и с помощта на царицата тръгнах да я търся. Изгубих години за тази задача. Все едно че преследвах призрак. Ту се появяваше, ту изчезваше. От близо двадесет години я няма.

— Ако я беше открила, щеше ли да те отведе на Земята?

— Не — поклати глава наместницата. — По-скоро щях да се озова в Пътя. Виж, оттам мога да се прибера у дома.

Кой знае защо, Рита почувства тъга за уморената старица. Наместницата вдигна очи към нея, погали я с поглед и попита:

— Искаш ли да се позанимаваме с геометрия?

— Да! — подскочи радостно Рита.

Рита се беше излегнала на койката в почти пустата, боядисана в-бяло стая, заслушана във вълните от далечната буря — могъщ тътен от блъскащите в скалите Посейдонови юмруци. Луната изпълваше с хладна светлина близкия ъгъл. Рита усети нечие присъствие в стаята и надзърна през спуснатите си клепачи. Една сянка пресече светлината. Момичето се размърда неспокойно в леглото.

Сянката я доближи. Беше Патрикия.

Рита затвори очи и отново ги разтвори. Не изпитваше страх от наместницата, но не можеше да си обясни какво търси в стаята й по това време. Патрикия взе ръката на своята внучка със съсухрените си, издължени пръсти и положи в дланта й някакъв метален предмет, твърд и гладък, непознат и същевременно приятен за докосване. Рита измърмори някакъв неясен въпрос.

— Остави я да те опознае — прошепна Патрикия. — След години, когато пораснеш, тя ще стане твоя. Вслушай се в онова, което ти казва, мое дете. Тя ще ти съобщава кога и къде. Аз съм твърде стара за нея. Ти трябва да откриеш пътя за дома вместо мен.

Сянката отново пресече стаята и препречи за миг лунната светлина. Стаята се изпълни с мрак. Рита затвори очи и ги отвори чак на сутринта.

От тази сутрин Патрикия започна да обучава Рита на два нови езика, които не бяха познати на Гея — английски и испански.

Пет години по-късно наместницата издъхна в същата пуста бяла стая, в която нейната внучка бе прекарала онази бурна нощ, както и много други. Край смъртния й одър бяха само тримата й синове. Рита, вече млада жена, тъкмо започнала третата си година от следването в Академията, не знаеше как да възприеме вестта. Беше средна на ръст, със стройно гъвкаво тяло, лицето й бе по момчешки привлекателно, имаше червеникавокафяви коси и извити като дъги вежди над проницателните зелени очи. Очите бе взела от баща си, а овала на лицето — от майка си. Коя ли част от нея принадлежеше на Патрикия? Какво й бе оставила в наследство наместницата? Сигурно таланта за физика и математика. Тези две дисциплини най-много й се удаваха в Академията.

Една пролет, близо година след погребението, бащата на Рита я отведе в тайна пещера, разположена на десетина стадия североизточно от Линдос, съвсем близо до мястото, където се беше родила. По пътя категорично отказа да отговаря на въпросите й. Припомни й, че вече е голяма и трябва да проявява търпение. В първия миг й се дощя да му възрази — в края на краищата тя бе напълно самостоятелна и дори вече си имаше любовник. Никак не й се нравеше цялата тази тайнственост. Но той продължи да настоява и тя не посмя да проявява повече упоритост.

Пещерите бяха няколко, всичките до една затворени от тежки ръждясали метални врати. Но пантите им се оказаха добре смазани. Високо над тях в небето прелетя реактивен въздухолет, оставяйки снежнобели дири по синия небосвод — вероятно беше излетял от пустинния аеродрум в Киликия или Юдея.

Баща й отключи една от вратите с огромен ключ от тежката връзка, която извади, а после набра комбинация от девет числа върху секретната ключалка. Поведе я през хладното мрачно преддверие покрай бидони с вино, маслинено олио и метални контейнери с изсушена и херметически затворена храна, а после през втора врата, зад която започваше прихлупен тунел. Едва когато тъмнината стана почти непрогледна, той натисна едно копче на стената и включи осветлението.

Намираха се в ниска просторна галерия, из въздуха се носеше някакъв сладникав мирис. Под бледото сияние на единствената жълтеникава крушка баща й пресече помещението, спря пред дървения шкаф до стената отсреща и дръпна едно чекмедже. Дървото изскърца и звукът отекна навсякъде. В чекмеджето имаше няколко великолепно полирани дървени кутии, едната голяма почти колкото куфар. Именно нея баща й извади най-напред, отнесе я при Рита, коленичи и вдигна капака.

Вътре, положен върху мека плюшена възглавница, лежеше някакъв предмет, широк не повече от две долепени човешки длани. Малко напомняше на кормило от бициклос, но беше по-дебел и извитата седалка беше точно на мястото на съчленението.

— Всички тези неща са твои. Сега ти ще отговаряш за тях — обяви баща й и тя изведнъж забеляза, че избягва да докосва странния предмет с ръце. — Тя ги пазеше именно за теб. Смяташе, че само ти можеш да продължиш делото й. Нейната мисия. Никой от нас, синовете й, не бе посветен в това. Често повтаряше, че сме били създадени за чиновническа работа, а не за… приключения. Не спорех с нея… тези неща винаги са ме плашели. — Той се изправи, отстъпи крачка назад и сянката му се вдигна от разтворения калъф. Лъскавият предмет вътре блестеше като диамантена скулптура.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е един от Инструментите. Тя го наричаше „ключица“.

Наместницата бе донесла тези три предмета от Пътя по време на вълшебното си пътуване до Гея, Така й не бе успяла да им обясни откъде се взема силата им, беше казала само за какво се използват. Междувременно баща й донесе втората кутия и вдигна капака.

— Това е нейният тевкос — обясни той, сочейки нещо като плосък бележник от метал и стъкло, не по-голям от ръката му. Сетне докосна предпазливо четирите миниатюрни блестящи кубчета, поставени до бележника. — А това е личната й библиотека. В тези кубчета са съхранени стотици книги. Някои от тях са били използвани при създаването на свещената Хипатеонска доктрина. Други са свързани със Земята. Написани са на езици, които не съществуват в нашия свят. — Той въздъхна и отвори третата кутия. — А това я е запазило жива, когато пристигнала тук. Осигурило й е необходимия въздух. Всички тези неща са твои.

Тя се наведе над най-голямата кутия и протегна ръка към предмета, наподобяващ седло с дръжки. Още преди пръстите й да докоснат блестящата му повърхност, Рита вече знаеше, че този инструмент е ключът, с чиято помощ се отварят проходи към Пътя. Беше топъл при допир и съвсем определено се отнасяше дружелюбно към нея, познаваше я, както и тя го познаваше.

Рита затвори очи и видя Гея, целия свят, изобразен с невероятна детайлност, като глобус. Глобусът се въртеше бавно пред очите й, разширяваше се и погледът й беше привлечен към степите на Северен Рус, Монголея и Чин Чинг — земи извън властта на Александрийска Ойкумения. Там, в една плитка блатиста низина, над малък кален поток блестеше яркочервен тримерен кръст.

Тя стисна уплашено очи, внезапно побледняла, после погледна надолу към ключицата. Беше три пъти по-голяма от досегашния си размер и изпълваше цялата дървена кутия.

— Какво става? — попита баща й. Тя поклати глава.

— Не ги искам тези неща. — После скочи, изтича при входа на тунела и побягна навън, където слънцето блестеше ярко. Не след дълго баща й я последва, спря задъхан до нея, помълча и накрая прошепна:

— Сега те са твои, дъще. Никой друг не може да ги използва.

Тя отново побягна, скри се зад близката скала и едва тогава спря и изтри сълзите от очите си. Изведнъж почувства омраза към баба си.

— Защо постъпваш така с мен? — попита я. — Ти си била побъркана. — Тя сгъна крака и опря брадичка в коленете си. — Побъркана бабичка.

И чак сега си спомни сянката в мрака на стаята и ритна ядно скалата. През всичките тези месеци, докато живееше при Патрикия, слушаше разказите й, мечтаеше за онзи вълшебен свят… нито веднъж не беше повярвала, че той наистина съществува и че може да бъде също толкова реален, колкото е Родос. Светът на Патрикия винаги си оставаше далечен и недостижим като мечтите и приказките.

Ала баба й никога не мамеше, никога не премълчаваше истината, за каквото и да разговаряха. Винаги беше пряма и откровена, разговаряше с нея като с възрастен, обясняваше й всичко търпеливо и отговаряше подробно на въпросите й.

Защо тогава да лъже за Пътя?

Когато започна да се здрачава, Рита излезе от скривалището си и бавно се върна при хълма с пещерата. Баща й все още я чакаше, седнал, опрял гръб в металната врата. В ръцете си държеше пръ’чка, но Рита дори за миг не си помисли, че може да я удари с нея. Рамон никога не я беше удрял. Пръчката беше само предмет, с който да се занимава, да отвлича мислите си.

Милият, добър татко. Колко ли сложен е бил животът му! Политическата обстановка около Академията ставаше все по-сложна и неприятна с всяка измината година. А ето сега и тя му създаваше проблеми.

Той се изправи, хвърли пръчката в храстите, изтри ръцете си в панталоните и остана така, свел уморено глава. Рита се приближи и внезапно се притисна към него, После двамата се върнаха в пещерата, събраха предметите и ги отнесоха в подножието на хълма, в къщата, където се беше родила Рита.