Грег Беър
Вечност (38)

36.

Пътят

Нещастен и прозрачен, духът на Деметриос увисна във въздуха пред Рита. Тя пребледня от ужас — видението я завари съвършено неподготвена. Струваше й се, че е извън владенията на всички познати богове, оставена на милостта на зли демони.

— Съхранихме само съзнанието му — обясняваше й нейният придружител. — В момента той не използва нито тялото, нито мозъка си, мисловните му процеси протичат в съвършено различна среда. Същата, където държахме доскоро и теб. Уплашена ли си? — Той я разглеждаше внимателно.

— Да — призна тя.

— Искаш ли да преустановим картината?

— Да! Да! — Тя отстъпи назад, прикри очите си със свити юмручета и захлипа истерично. Деметриос протегна към нея призрачните си ръце, но не можа да промълви и дума. После изчезна.

Помещението, в което се беше пробудила, бе и нейната затворническа килия. Рита приклекна на мекия под и зарови лицето си в шепи. Беше изгубила и последните резерви от смелост. Даваше си сметка, че така както е сега, завладяна напълно от отчаяние, е съвсем уязвима. Готова беше да се върне дори в предишното, подобно на сън състояние, където поне я нямаше болката и нещастието. Само и само да е далеч от този кошмар.

— Няма от какво да те е страх — успокояваше я сянката до нея. — Ще можеш да разговаряш с твоя приятел, а не с изображението, което създадохме заради теб. В момента той обитава една изключително приятна илюзия, подобно на тази, в която бе ти, преди да те върнем в телесната ти обвивка.

Придружителят изчака търпеливо, докато Рита се съвзе напълно. Нямаше представа колко време е изминало, Тук времето се измерваше с други мерки.

— А Орезиас… и останалите? — попита тя. — И те ли са мъртви?

— За нас смъртта има друго значение. Някои обитават илюзорни светове, други се намират в неактивна форма — нещо като дълбок сън. Никой от тях не е мъртъв.

— Ако пожелая, ще мога ли да разговарям с тях?

— Да. Всички те са на разположение. Стига да си търпелива и да изчакаш активирането им.

Тя реши да опита отново, въпреки че не знаеше дали ще може да се владее.

— Можете ли да направите Деметриос малко по-реален? Видът му ме плаши… Прилича ми на мъртвец. По-скоро на призрак.

Придружителят повтори няколко пъти на глас думата „призрак“. Изглежда, се опитваше да схване смисъла й.

— Бихме могли да му придадем по-плътен вид, но той пак ще бъде само илюзия. Съгласна ли си?

— Да. Да.

Отново се появи Деметриос. Този път имаше съвсем материален вид и не изглеждаше толкова нещастен. Рита се изправи и го приближи, стиснала нервно юмруци.

— Кой си ти? — попита го тя. Цялата трепереше.

— Деметриос, механикос и дидаскалос от Музейона в Александрия — произнесе фигурата. — А ти си Рита Васкайза, нали? Мъртва ли си? — Говореше с нисък, вибриращ глас.

— Н-не мисля — произнесе тя с тракащи зъби, — Попаднахме в плен на демони. Не, почакай… — Тя затвори уплашено очи. Опитваше се да си представи как би постъпила на нейно място Патрикия. — Мисля, че сме заловени от същества, които не са човеци, но притежават много усъвършенствани… машини.

Деметриос пристъпи напред във въздуха.

— Не мога да те пипна — рече той. — Би трябвало да ме е страх, но не се боя… Мъртъв ли съм? Рита поклати глава.

— Не зная. Той казва, че си жив. И че сънуваш.

— Той? Кой е той? — Деметриос посочи придружителя.

— Един от похитителите.

— Прилича на човек.

— Но не е.

Придружителят не обръщаше никакво внимание на Деметриос. Беше се съсредоточил изцяло върху Рита и това я плашеше.

— А останалите мъртви ли са?

— Той казва, че са живи.

— Какво ще правим сега?

— Нищо — намеси се в разговора им придружителят. — Не можете да избягате. Тук се отнасяме към вас с нужното уважение. Няма да ви сторим нищо лошо,

— Чу ли го? — попита Рита.

— Да — кимна Деметриос. — Отворили сме погрешна врата, нали?

— Той каза, че на Гея са изминали години.

— А беше само преди няколко часа — произнесе замислено Деметриос. — Може ли да ни върне обратно… на истинската Гея?

— Можете ли? — попита Рита.

— Възможно е — произнесе придружителят. — Но защо искате да се върнете? Онзи свят вече не е светът, който познавате.

Деметриос не реагира. Рита почувства, че стомахът й се свива: от малкото, което бе научила от Патрикия, вече можеше да си представи какво е станало с Гея. Това бяха джарти, жестоки и безкомпромисни. Така смятаха хората, които бяха помогнали на Патрикия да дойде на Гея.

„Значи аз съм виновна за унищожаването на моя роден свят.“ Тя потърка уморено лице.

— Деметриос, страх ме е. Тези… същества няма да ни пожалят. Единственото, което искат, е информация.

— Напротив — възрази придружителят. — Ние сме доста състрадателни. И загрижени за вашето благополучие. Много малко ваши сънародници са умрели, откакто завладяхме вашата планета. Останалите са съхранени. Ние не позволяваме на нищо да се загуби. За нас всяка мисъл е скъпоценна. Ние сме учени и пазим всичко, което ценим.

— За какво говорите? — попита Деметриос. Гласът му беше напълно спокоен, без следа от предишния страх.

— Позволявате ли да се обърна направо към вашия приятел? — попита я придружителят. Рита кимна смутено.

— Наш дълг и предначертание е да изучаваме и запазваме вселената, да разширяваме пределите на нашата цивилизация и да служим на познанието. Ние не сме жестоки. Жестокостта е понятие, чийто смисъл узнах от вашия език. Безсмислено е да се причинява болка и да се унищожава. Също толкова безсмислено е да позволяваме на другите цивилизации да се развиват до такава степен, че да възпрепятстват нашия растеж. Където и да се озовем, ние събираме и съхраняваме, ние запазваме и изучаваме, но не позволяваме да ни пречат.

Деметриос слушаше всичко това със замислено, леко озадачено изражение. Знаеше твърде малко за всичко това, липсваше му подготовката, която Рита бе получила от Патрикия.

— Бих искала да видя моя свят — рече Рита. — А също така Деметриос, Орезиас и… Джамал Атта. Нека и те дойдат с мен.

— Можем да изпълним само част от молбата ви. Джамал Атта се самоуби в момента на залавянето. Успяхме да възстановим само част от съзнанието му. Безпокоя се, че изображението няма да е добре контролирано,

— Аз трябва да отида на Гея — настояваше. Рита. Опасяваше се, че ако заплаче, отново ще изгуби всичко.

— Ние ще ви отведем. Желаете ли да наблюдавате процеса на прехвърляне, или бихте предпочели това да стане мигновено?

Деметриос я погледна въпросително. Очевидно не знаеше какво да я посъветва.

— Искам да видя всичко — каза тя.

— Може да ви се стори объркващо. Ако ми позволите, ще ви придружа, за да ви обяснявам. Или предпочитате да въведем нещо като справочник с нужната информация в съзнанието ви?

Тя наведе глава. Не разбираше какво точно й предлагат и това я плашеше. Дали нямаше да я променят? А може би вече се е променила. Тази мисъл й се стори непоносима.

— Моля ви — прошепна тя. — Само ме отведете там. Елате и вие.

Само на едно се надяваше — че джартите я мамят. В противен случай тя наистина беше мъртва. Не й се вярваше обаче да й позволят да умре. Доколкото ги познаваше, за тях това би било безсмислена загуба.