Грег Беър
Вечност (55)

53.

Земята

През своя последен ден на Земята Ланиер се зае да насече дърва за печката — използваха я по-скоро с декоративна цел, отколкото за отопление и готвене. Чувстваше се ободрен от физическото натоварване. Стари, изпитани ритуали — пренасяне на дърва, подреждане…

Карен опече хляб и му донесе едно парче, за да го опита.

— Днес се освобождавам от моите малки помощници — рече той и посочи червеното кръгче на календара. На днешния ден и последните възстановяващи микроби щяха да се разтворят в кръвта му.

— Не е зле да се обадиш в Кристчърч за текущ преглед — посъветва го тя.

— Няма да се съгласят да извадят имплантата. А пък аз ще бойкотирам всички благотворителни начинания на Рас Мишини по мой адрес.

Тя се усмихна, но не каза нищо.

— Ще взема да се поразходя — подхвърли Ланиер. — Искаш ли да дойдеш?

— Имам още малко работа — рече тя, хвана ръката му и я целуна. Сетне нежно погали посивелите му коси. — Ти върви. Вечерята ще е готова навреме.

Гари избра пряката пътека между къщата и старата дъбова гора, през храсталаците от гъста папрат. Беше изминал около два километра от къщата, когато изтръпването на дясната му страна стана съвсем осезаемо. След няколко крачки почувства и леки притъпени бодежи, Внезапно го обля хладна пот. Гари спря и се подпря на тоягата си. Краката му омекнаха и затрепериха. Най-сетне, осъзнал, че не може да остане повече прав, той се отпусна на меката трева.

Дясната страна. Лявата мозъчна полусфера. Сигурно беше получил втори кръвоизлив.

— Къде са сега моите малки помощници — промърмори той с променен от болката глас. — Те щяха да ме оправят. Не биваше да се случва.

Върху лицето му падна нечия сянка. Той се преви напред, направи безуспешен опит да се изправи, вдигна глава и видя, че само на два метра пред него стои Павел Мирски.

— Гари. Можеш ли да дойдеш с мен?

— Не трябваше да се разболявам. Моите помощници…

— Вече не си вършат работата, нали? Нов пристъп на слабост.

— Не зная.

— Нищо човешко не е перфектно — рече Мирски. Изглеждаше съвсем спокоен, почти равнодушен и не предприемаше нищо, за да помогне на Ланиер. Гари беше оставил комуникатoра в къщата.

Болката беше преминала, но затова пък отново виждаше черния тунел и хлопващите се пред спомените му врати.

— Сега ще е, нали? Затова си тук.

— Съвсем скоро съзнанието ти ще бъде прехвърлено в имплантата. А ти не искаш това.

— Не. Но и това не бива да става сега.

Мирски приклекна и втренчи поглед в очите му.

— Сега ще бъде. — дa. Ти умираш. Можеш да избираш — или да умреш както те го искат — и тогава скоро ще получиш ново тяло, или да го сториш по своя воля. Във втория случай бих искал да дойдеш с мен.

— Аз… не те разбирам — с мъка промълви той. Почти не можеше да управлява езика си. Беше ужасно, дори по-ужасно отпреди. — Карен…

Мирски поклати печално глава.

— Ела с мен, Гари. Чака ни голямо приключение. Ще научиш някои изумителни истини. Но трябва да решиш веднага.

— Не е честно.

— Повикай за помощ. Моля те.

— Не мога. Всъщност аз не съм тук в материална форма.

— Моля те.

— Решавай.

Ланиер затвори очи с надежда да избегне тунела, но не можеше. Вече почти не помнеше кой е и къде се намира.

— Добре — произнесе той отпаднало,

Нещо топло го притисна силно зад очите и той почувства прорязване — не беше болезнено — дълбоко в главата си. Струваше му се, че лежи на някаква гладка и мека повърхност, а съзнанието му постепенно напуска тялото, свързано с невидими и неразривни брънки с Мирски, който вече не изглеждаше като Мирски и дори не приличаше на човек. Това, което виждаше сега, не беше светлина, нито пък звуците, които достигаха до него от Мирски, бяха думи.

„Още от началото все се питах какво представляваш. А ти въобще не си бил човек.“

„Отдавна вече не съм — потвърди Мирски. — Ще оставя нещо за Карен, за да не мисли, че е изгубила всичко.“

Тялото на Ланиер се претърколи на една страна и полегна върху намачканите папрати. Очите му бяха полуотворени. Дясната ръка потрепна конвулсивно, сетне се отпусна. Гърдите му се повдигнаха за последен път. Сърцето продължи да удря още няколко минути, но след това и то замря.

Макар имплантатът му да не беше празен, Гари Ланиер бе мъртъв.