Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (9)

Глава 9

Беше рано, но благодарение на разликата във времето, ние вече бяхме станали и се разхождахме бавно по Виа ди Минерва към Пантеона в търсене на древната култура, каквото беше желанието на Нона, и в търсене на закуска, каквото беше желанието на Ливи. Лично аз бих предпочела да остана още няколко часа в леглото, но Нона ме запита дали знам къде се намирам. Да не би да мисля, че съм в Ню Йорк? Бяхме в Рим само за един ден, имаше много забележителности, които бихме могли да разгледаме, много паметници, а и трябваше да си купим някои неща. Определено нямаше време за губене. Което беше жалко, защото много ми се искаше да си почина и да пропилея малко време — нещо, което не ми се беше случвало от години. Може би Рим беше успял да ми влезе под кожата все пак.

Вървяхме по тясна странична уличка, когато спрях рязко, поразена като от видение. Слънчевите лъчи се отразяваха в древната стена, която всъщност представляваше само купчина камъни, и оцветяваха всичко наоколо в златист цвят. Малка табелка ме информира, че това са останките на храм, построен от Марк Агрипа преди новата ера. Стиснах здраво ръката на Ливи. Отдавна забравени уроци по история нахлуха в главата ми.

— Уоу, мамо! Ох, уоу! — възкликна Ливи, впечатлена. — Вярваш ли, че наистина са издигнати от древните римляни? Хората тук минават покрай тях, като че ли са съвсем обикновени!

Разходихме се и по площад „Ротонда“, още един от онези спиращи дъха павирани площади, от които в Рим сякаш има стотици, обточени с кафетерии от трите страни, а на четвъртата се издигат останките на древен храм с купол. Вече долавях аромата на кафе. Проследихме дирята и стигнахме до кафе „Д’Оро“.

Позволете да ви кажа, италианците със сигурност знаят как да приготвят чашка кафе. В „Д’Оро“ сами мелят зърната и привличат клиентите с този изкусителен аромат, както и с аромата на току-що изпечен хляб и кифлички, поръсени със захар. Освен това, като допълнителна атракция, винаги има по двама привлекателни, загорели и елегантно облечени италианци — бизнесмени, застанали до бара, за да изпият по еспресо на път за офиса. Забелязах ги още когато седнах, защото, както знаете, единствените мъже, които обикновено виждам, са онези в зелени престилки или пък ранените, които лежат голи и в безсъзнание на носилките.

— Забравете за кафето без кофеин — казах и безразсъдно си поръчах цяла чиния кифлички, поръсени със захар, и двойно еспресо със сметана, което вероятно беше повече калории, отколкото изяждах за цял ден в Ню Йорк.

Наслаждавах се на закуската така, както на нищо друго, за което да си спомням наскоро, както и на красивата гледка — не само на антиките, но и на хората.

Нона одобри поръчката ми.

— Трябва да сложи малко месо на кльощавите си кости — каза тя. — Виждаш ли колко женствени са римлянките?

Нона беше права. Жените бяха шик, всеки косъм беше на мястото си, минаваха като парад на манекенки по улиците, облечени в модни копринени къси рокли и обувки на високи токчета. Мислех, че маратонките са по-практични за павираните улици на Рим, но жените тук като че ли дори не забелязваха хлъзгавите павета. Години практика, предположих. Висока елегантна жена, обула изключително високи обувки, притича покрай нас, и то без да заклещи токчето си в някоя пролука между паветата. Казах си, че това сигурно е номер, на който римлянките се научават като момичета, а Ливи, изпълнена с възхищение, каза, че жената прилича на газела, готова да прескочи висока ограда, и че може би тя също трябва да си купи такива обувки и да опита, а ние се засмяхме и й казахме да забрави за това.

Отпуснах се щастливо назад, следях минувачите с поглед и отпивах от еспресото си, размишлявах над характерните за Рим сцени, за миналото и настоящето. Огледах малобройното си семейство, разположило се на оживения слънчев площад. И в този момент изпитах внезапно и пълно щастие — такова, каквото не бях изпитвала от години.

Седем часа по-късно залитах несигурно, съвсем сама, по Испанските стъпала, натоварена с чанти и пакети. Бяхме разгледали Пантеона, където на стълбите отвън Ливи беше срещнала дребна съсухрена старица. Тя приличаше на вещица от приказките на Ханс Кристиян Андерсен, облечена в черно и силно прегърбена, стиснала бастун. Очите на Ливи се изпълниха със сълзи на състрадание и преди да можем да я спрем, Ливи извади парите си от чантичката, привързана с колан на кръста й, и ги даде на старицата. Бяха всичките й спестявания — парите, които получаваше на рождените си дни или Коледа, с които възнамеряваше да си купи чифт италиански ботуши. А „старата вещица“ подскочи като скачач на троен скок веднага щом доларите се озоваха в ръцете й.

— Как може моята внучка, умна и израснала по улиците на Ню Йорк, да не знае, че това е маскирано циганче? — запита Нона.

А Ливи, в чиито очи още имаше сълзи на съчувствие, заплака по-силно заради мъката, че е била излъгана. А освен това сега нямаше пари.

Така че, за да я развеселим, я заведохме на сладолед в известното кафе „Джолити“, което, повярвайте ми, наистина е нещо, което трябва да се види. Постройката е просторна, с много високи тавани, с мраморни колони и кристални полилеи, келнерите са облечени в елегантни бели сака и имат медни копчета и еполети. Нона си поръча бананов сплит, а Ливи — „Айфеловата кула“ с всичките й допълнителни неща. Аз безразсъдно си поръчах tartufo — шоколадов купол, почти толкова изящен, колкото и този на Пантеона — а на върха му имаше топка сметана.

Тънката шоколадова коричка се пропука под лъжичката ми като лед в зимен манхатънски ден, защото реших първо да потърся малките шоколадови топки, скрити в сладоледа. Беше божествено. Почти толкова добро, колкото секс.

Чакайте минутка! Наистина ли си помислих това? Че сладоледът е почти толкова добър, колкото секса? Знам, че мина много време. Сигурно започвам да полудявам.

Както и да е, след втората неоправдана гощавка за деня пропуснахме обяда и посетихме Ватикана и църквата „Свети Петър“, където се огледахме с надежда, но не видяхме папата. Трябва да призная, че Рим минаваше пред погледа ми като сън. Като че ли аз не участвах във всичко това. Като че ли всичко се случваше далеч от мен или пък бях отделена от него със стъклена стена. Аз просто обикалях като робот и разглеждах известните места.

По-късно посетихме шадравана „Треви“ и хвърлихме монети в него като останалите туристи, после поседяхме малко на площад „Навона“ над чаши с ледени напитки, за да си отпочинат краката ни, преди да потеглим към Виа Кондоти. И магазините.

Разбира се, от години не се бях отдавала на истинско пазаруване, а това беше добра възможност и за Нона.

— Изберете си каквото искате — каза тя великодушно. — Аз ще го купя.

„О, добре, помислих си. Нали наследницата е с нас.“

А на глас казах:

— Благодаря, мамо, но купи нещо за себе си.

А тя отговори:

— От какво ли имам нужда аз? Вие двете имате нужда от красиви дрехи.

И така, аз й посочих някои наистина много красиви чанти в магазина на Гучи, а тя каза:

— Може би. Може би.

Но накрая влезе и купи обикновена черна чанта с дръжка, сякаш изработена от бамбук, която прибра в собствения си малък бял сак. Това вероятно беше най-скъпата вещ, която някога е притежавала.

По това време Нона вече наистина беше заразена от нашата страст за покупки и ние пресякохме улицата, за да влезем в „Прада“ където тя купи на Ливи първата й дамска чанта, семпла на вид, но Ливи смяташе, че тя е най-красивата на света. А после Ливи видя чифт яркочервени ботуши на разпродажба в друг бутик. Освен това, там имаше прекрасни малки тениски и пуловери… И други неща, подходящи за тийнейджъри, ако се сещате какво имам предвид.

Аз купих чудесна чанта за моята приятелка Пати, но на много по-разумна цена във „Фурла“ на площад Di Spagna, и пробвах мека и нежна червена рокля от коприна и шифон в бутик, който се казваше „Алберта Ферети“. Тя изглеждаше прекрасно на мен и аз почти се изкуших. А после си помислих, че няма къде да нося такава рокля, тогава видях цената и щях да припадна.

Вече бях изтощена. Да не кажем, разбита. Затова оставих Нона и Ливи да продължат с покупките, натоварих се с всички пакети и тръгнах обратно към хотела и, благодаря ти, Господи, към леглото. Божественото легло. Струваше ми се, че стъпалата ми са поне десет номера по-големи, отколкото са били сутринта.

Пиколо дотича да вземе пакетите от мен, но аз му махнах с ръка да се отдалечи. Наистина щяха да бъдат необходими повече усилия да се освободя от чантите, отколкото да ги занеса до стаята, което щеше да стане само след няколко минути. Натиснах копчето за асансьора с лакътя си и зачаках, като премествах тежестта на тялото си от един крак на друг, макар че и двата ме боляха еднакво. Нима асансьорът никога нямаше да дойде? Извърнах нетърпеливо глава и смръщих вежди. Точно тогава се чу лекото „пинк“ придружаващо спирането на асансьора, вратите се отвориха, влязох и каквато съм тромава, настъпих някого по крака.

Залитнах и се подпрях на стената на асансьора, натоварена с пакети като муле на експедиция в планината. Няколко от чантите оставих на земята.

— О, по дяволите! — казах и ритнах най-близката чанта. — Проклето пазаруване! Кой ли има нужда от него?!

И тогава видях краката. Бяха обути в скъпи обувки от кафяв велур, вероятно купени от някой от елегантните магазини, край които ние само минахме. Бяха носени, както също забелязах, с бледожълти къси чорапи. Погледът ми се вдигна нагоре, забеляза безупречно изгладените панталони, тъмносинята ленена риза с къси ръкави, стоманения часовник на мъжествената ръка, покрита с черни косъмчета. После видях силния загорял врат. И накрая погледнах в очите на… Микеланджело от Лонг Айлънд. И отново се изчервих. Руменината се изкачи по бузите ми като слънцето в цялата му огнена мощ. Очите му бяха сиви — или може би светлокафяви? — обсипани със златисти точици. И не ми се усмихваха.

— Нека ви помогна — каза той студено.

— О. — Не бях осъзнала, че има някой в асансьора. — Съжалявам. Наистина съм много тромава.

Ясно усещах колко са оръфани маратонките ми и колко много прах ме покрива. Коленичих сред изпуснатите от мен пакети, а той натисна бутона „Стоп“ и се наведе да ми помогне. Погледите ни се срещнаха отново над чантата от „Прада“.

— Да, наистина — каза, когато се изправихме и той натрупа пакетите в протегнатите ми ръце.

— Какво?

— Проявихте се като тромава и несръчна.

— О!

Микеланджело излезе от асансьора, после се обърна и каза:

— Кой етаж?

— О. Седми, моля.

Той натисна седмия бутон и остана втренчен в мен, докато вратите се затвориха. Стори ми се, че забелязах присмех в погледа му, но не можех да бъда сигурна. Онова, в което бях сигурна обаче, беше, че се чувствам като глупачка.

Като влязох в апартамента, хвърлих пакетите на дивана и влязох в стаята си, събух маратонките си и се хвърлих на леглото. Пратих онзи съвършен господин от Лонг Айлънд да върви по дяволите и неочаквано изпитах гняв към него. Кой си мислеше, че е той, че да ми се присмива така?!

Затворих очи и изведнъж мислите ми се насочиха към болницата, мястото, където се чувствах в безопасност, където бях толкова заета, че дори нямах време да помисля за себе си. Това пътуване е само интерлюдия, уверявах се. И скоро ще свърши. Работата е моят живот, моята самоличност — аз се отъждествявам с нея. Без моята лекарска престилка, аз бях само още една самотна майка, майката на Ливи, която се опитва винаги да постъпва правилно. Имам работата си и Ливи. И нямам нужда от нищо повече. Нали така?

Замислих се за Микеланджело от Лонг Айлънд и сиво-зелените му очи, обсипани със златисти точици. Замислих се за красивата му малка дъщеря и за вероятно също толкова красивата му съпруга и за идиличния живот, който водят заедно. И изведнъж се почувствах много самотна и сънят отказа да дойде.