Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (10)

Глава 10

Отидох в банята, напълних ваната с гореща вода, изсипах почти половин галон от ароматичното масло „Хаслер“, после се потопих вътре до брадичката. Рим беше прекалено много за мен. Чувствах се като извънземна, захвърлена на чуждо място, всред разкош и удобства, където времето няма никакво значение. А бях свикнала да живея във вечно напрежение, да бъда готова за всякакъв спешен случай, да гледам на времето като на нещо ценно, което не бива да бъде прахосвано — толкова време за това, толкова — за онова и никакво — за мен. А сега изведнъж се бях отпуснала във ваната, нямаше какво да правя и не знаех какво ще дойде после.

Всичко това е абсолютно погрешно. Дори не трябва да бъда тук.

Взех слушалката и измих косата си, като търках усилено, като че ли за да събудя за живот заспалия си мозък. После излязох от ваната, загърнах се в белия памучен халат на хотела и завих една хавлия на тюрбан около главата си. Започнах да ровя в пакетите, които бяха все още на дивана, и намерих каквото търсех — скъпа тубичка с маска за лице, която гарантираше, че ще премахне онези досадни леки бръчици и ще затвори завинаги разширените пори. Всичко, което трябва да направите, е да намажете цялото си лице и да оставите свободни само очите, да изчакате петнайсет минути и да я измиете с вода.

Намазах лицето си, после дълго се гледах в огледалото. Дали зелената, подобна на глина маска караше очите ми да изглеждат кървясали? Или пък дали наистина не бяха кървясали? Може би ще е по-добре да намаля коктейлите „Белини“, макар че само мисълта за една чаша караше тръпки на удоволствие да лазят по гръбнака ми. Това е в твой стил, казах. Оплакваш се, че не трябва да си тук и че не можеш да се справиш. А в следващата минута си слагаш маска на лицето и мислиш дали да не поръчаш „Белини“ на румсървиса. Коя си ти всъщност, доктор Джерико?

Позвъних и поръчах коктейл „Белини“. После, като си спомних, че съм с маска на лицето и гола под халата, казах да го оставят пред стаята ми.

След пет минути чух звънеца. Дадох на келнера две минути да се отдалечи по коридора и дори да влезе в асансьора, преди да отворя вратата. Видях малката количка вляво от вратата с кофичка лед, в която се изстудяваше моят коктейл. Усмихната, излязох навън, протегнах ръка към кофичката с лед и чух вратата да се затваря зад мен.

Обърнах се рязко и почти се удуших. Коланът на халата ми се беше заклещил в пролуката на вратата. Дръпнах го, но той не се поддаде. Опитах отново. Нямах късмет.

Въздъхнах, извадих колана от гайките на халата и се опитах да отворя вратата. Не искаше да се отвори. Може би се беше заклещила заради колана. Натиснах отново бравата и дори опитах с рамо. Нищо.

Паниката запълзя по гръбнака ми като горещи вълни. Халатът ми се отвори, а лицето ми беше замръзнало под зелената коричка на маската. Не, това не можеше да се случва с мен. Не и с мен, доктор Джерико, лекарката от спешно отделение, чийто разсъдък винаги е хладен и трезв. Не, разбира се, че това не се случва с доктор Джерико, казах си с горчивина. Това се случва с Джема, Кралицата на танца. Ритнах вратата, после пожелах да не бях го правила. Кракът ме заболя адски.

Хвърлих поглед през рамо. Коридорът беше безлюден, смълчан и приглушено осветен. Нашият апартамент беше в края, а асансьорите бяха разположени близо до средата. Срещу асансьора имаше мраморна конзола с голям букет цветя, телефон и брой на днешния вестник.

Загледах с копнеж телефона, защото той беше отговорът на молитвите ми. Но между него и мен имаше доста дълъг отрязък от коридора и много врати, а от вратите на асансьора можеха всеки момент да се изсипят неуморимите гости на хотела и щях да ги шокирам с вида си, полугола и с вид като на Фантома от „Операта“ /френски филм/.

Нямаше обаче какво друго да направя. Наместих хавлията тюрбан на главата си, стиснах здраво отвора на халата и тръгнах босонога по коридора. Хвърлих тревожен поглед на асансьора, когато сграбчих телефонната слушалка и набрах номера. На мъжа, който отговори на позвъняването, казах, че съм се заключила вън от стаята и моля да изпратят веднага някого с ключ, защото случаят е спешен.

Той каза:

— Si, signora, веднага.

Аз въздъхнах облекчено. И точно тогава чух звука „пинг“ на асансьора.

Ужасена, се отпуснах на един от тапицираните с коприна столове до конзолата, грабнах един вестник и го вдигнах пред лицето си. Кръстосах крака и се замолих който и да е идващият да не забележи, че съм боса и полугола, с маска на лицето и с очи като онези пословични дупки в снега, да не забележи тюрбана ми и факта, че се преструвам, че чета вестник на италиански.

Чух вратите да се отварят и някой пристъпи вън от кабинката. Вратите се затвориха, но човекът не се помръдна. Погледнах иззад вестника и видях чифт скъпи обувки от кафяв велур и жълти чорапи. Чудно, че маската не се напука веднага, както беше на лицето ми, защото кожата ми се затопли неимоверно заради плъзналата по нея руменина.

— Между другото — каза развеселеният му глас, — държите вестника така, че буквите са на обратно.

Смъкнах малко вестника и изгледах мъжа гневно.

— Заключих се отвън, това е всичко — казах възмутено и с достойнство. — И чакам да ми донесат ключ от рецепцията.

Той ми се усмихна.

— По-добре приберете халата си около тялото. Доста е студено заради климатичната инсталация.

А после се обърна и закрачи по коридора. Чух как се смее.

Тръгнах обратно към вратата на нашия апартамент, грабнах коктейла си и отпих голяма глътка, като се криех страхливо зад ъгъла, докато не се появи спасителят ми с ключа. Той беше по-любезен от Микеланджело и дори не ме погледна, камо ли да се засмее. И ето че в следващия миг бях в безопасност вътре и измивах от лицето си проклетата маска, която не само не беше заличила нито една бръчка, но дори не беше затворила порите ми и, по дяволите, забелязах, че очите ми все още са кървясали.

Хвърлих се на дивана и изгълтах „Белини“-то си. Замолих се на Бога вече никога да не видя този странен самохвалко. Беше ми дошло до гуша вече и от Рим, и от елегантни задници от Лонг Айлънд.