Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (68)

Глава 69

По здрач тръгнахме като двойка прилепи да търсим вечеря. Вървяхме по претъпканите римски улици хванати за ръце. Чувствах се добре, истинска жена, чувствена. Роклята от червен шифон се вееше около коленете ми от все още горещия ветрец, около мен се носеше ароматът на „Виолета ди Парма“, новото ми червило имаше приятния цвят на узрели малини и дори новите ми червени обувки не ми стискаха. Всъщност не се различавах по нищо от елегантните и женствени обитателки на Рим и вървях уверено по онези смъртоносни павета, без нито веднъж да закача токчето си.

Вървяхме по „Виа де ла Гата“, която носеше името на малката мраморна статуя, древна, разбира се, като всичко тук. После се разходихме по „Виа дел Гесу“, която, като Пето авеню, беше пълна с магазини за свещенически одежди в цвета на бугенвилията. Решихме, че духовенството в Рим е много добре облечено.

На малък, ярко осветен площад, украсен с фрески, намерихме идеалното ресторантче — малко, но оживено, вече почти пълно с монахини, шумни като гарги. Млад свещеник тръгна към централната маса и аз веднага забелязах, че римските свещеници се различават от американските. Този беше красавец, по-привлекателен и от холивудска звезда и два пъти по-уверен в себе си. Едва сега разбрах защо имат цяла улица с магазини за духовенството. Собственикът ни заведе до една маса и ни осведоми, че младият свещеник е бил току-що ръкоположен, и затова сега ще има тържество.

Ние си поръчахме вино и започнахме внимателно да изучаваме менюто, като се опитвахме да не гледаме втренчено другите посетители. Келнерът ни донесе хляб, маслини, bruschetta. Вилица се удари в стъклена чаша и ние се обърнахме насред хапка по посока на звука. Младият свещеник се беше изправил, а монахините бяха свели смирено глави и като че ли се молеха. Бен ме погледна.

— Как можем да се храним, когато той се моли? — прошепна той и аз побързах също да наведа глава.

Молитвата беше дълга. Погледнах Бен. Той бързо и виновно остави маслината, която беше преполовила пътя до устата му. Измина още минута и свещеникът все още не вдигаше глава, а над целия ресторант царуваше свещена тишина.

— Той никога няма да престане — прошепна Бен.

— Почакай само минутка още — прошепнах в отговор.

Още минута измина, после още една и още една. Пет минути и никой не вдигаше дори клепач, камо ли глава. Опитвахме се да сподавим смеха си, но ни беше невъзможно, затова Бен хвърли малко пари на масата, хвана ме за ръката и ние се прокраднахме навън.

— Buona sera — чухме да ни казват монахините на излизане.

Все още се смеехме, когато пристигнахме в заведението на Нино на „Виа Боргонона“.

— Тази вечер изглеждаш страхотно — направи ми комплимент Бен, когато седнахме.

— Изненада, изненада, някога наистина изглеждах страхотно — казах му, но бях много щастлива, че съм облякла червената рокля от шифон, защото тук идваха само елегантни жени.

Заведението беше изискано, келнерите носеха бели престилки и показваха, че знаят повече от теб, защото са видели всичко на света. Бен ми каза, че артишокът, който поднасят тук, наистина си заслужава, и освен това, че пържолата fiorentina също не е лоша и че дори обикновената риба тон с топли канелини е нещо, за което си заслужава да умреш.

Храната може и да беше типична за Тоскана и незабележителна, но посетителите бяха нещо друго — имаше рок звезди и бизнесмени от Рим, както и обикновени туристи като нас самите. Хареса ми.

Бен се съсредоточи в менюто, докато отпивахме от местното „Фраскати“. Едва напоследък бях открила, че Бен е добър познавач на вината. Дори истински ценител, би могло да се каже.

— Виното е хубаво — каза, с което ме изненада.

— Хубаво? Каква дума е това и нима мислиш, че с нея можеш да опишеш вид вино?

Усмихна ми се така, че сърцето ми щеше да се разтопи. Същото сърце, което доскоро имаше ледена обвивка. Изглеждаше така дяволски привлекателен в тънкото си черно кожено сако и синята риза, че дъхът ми спираше. Искаше ми се да го докосна, но не го направих.

— Окей — каза той, като си сипа още малко от виното и внимателно вдъхна аромата му. След това отпи малка глътка. Надявах се, че няма да го изплюе, както правят дегустаторите професионалисти. Слава богу, той го глътна, като смръщи вежди в престорена концентрация.

— Хубаво е — заяви. — Определено е хубаво.

Засмяхме се отново. Въпреки Донати, който вечно ни се изплъзваше, и съзнаването, че скоро ще се върна към реалния си живот, настроението ми беше добро. Бях в Рим с любовника си, наслаждавах се на хубавото и пивко вино и на вкусната храна, която щяха да ни сервират. А по-късно… Е, няма да ви казвам какво имах наум за по-късно. Но пръстите на краката ми се свиваха само като си помисля.

Вече бях решила да взема артишок, а после — макарони със сос от гъби. Оглеждах се и се усмихвах, защото ми харесваше онова, което виждах. Не мислите ли, че наистина е приятно да виждаш как щастливи хора се забавляват, как всяка маса си има своя храна, свое вино и свой разговор?

Седях с лице към входа и виждах кой влиза. Сърцето ми се сви, защото видях красивата Луиза Лохенгрин, под ръка с доста по-възрастен и не така привлекателен мъж, който имаше вид на притежател на мегаяхта и гледаше така, сякаш казваше: „Мога да купя това място, ако искам“. Не само това, ами Луиза беше облечена с рокля също като моята. И, дори още по-лошо, на нея тя стоеше по-добре, отколкото на мен, защото тя беше само дълги загорели крака и настръхнали гърди.

Разбира се, веднага видя Бен и го поздрави с целувки по двете бузи. Усмихна ми се студено, като забеляза, че сме облечени еднакво.

— Толкова е приятно да си леко облечен в такива горещи нощи, нали? — каза, защото знаеше, че не мога да се съревновавам с нея.

Нейният придружител дори не си направи труда да спре до нашата маса. Той вече се беше настанил в единия ъгъл и с много отегчен израз разглеждаше другите гости. Луиза ни каза, че той е известен филмов продуцент, после отново целуна Бен — този път по устата и без да бърза, докато аз се преструвах, че не гледам. Сбогува се с него, а мен остави нещастна, да се чудя къде беше отишла приятната ни вечер.

— Искаш ли да знаеш една тайна? — Очите на Бен светеха дяволито. — Истинското й име е Моника Грим.

Гледах го втренчено, после двамата избухнахме в смях и бях готова да се закълна, че ревнивите очи на Моника Грим пробиват дупки в гърба ми.