Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (34)

Глава 34

Роко и Нона

Роко Чезани беше много елегантен в черния си костюм, бялата риза и черната вратовръзка, които според София Мария трябваше да носи, макар той да се чувстваше така, сякаш отива на погребение, а не на парти. Поне не носеше шапка и за първи път кучето не беше с него. Всъщност Фидо го чакаше в камиона. Роко се смеси с другите гости, взе си чаша шампанско от подноса — добро шампанско, той можеше да направи разликата — и гледаше с интерес дома на Маги Марчези.

Като вила Пиачере, познаваше и тази къща, откакто се беше родил. Беше играл тук с децата на градинаря, когато беше дете. Като тийнейджър беше помагал да подреждат масите и в кухнята, когато предстоеше голямо парти. Най-голямото парти тук беше дадено, когато Маги се омъжи за графа.

Беше ходил на лов за фазани и зайци в това имение и знаеше, че най-доброто място е по-надолу, под малък квадратен дъб. Той и Фидо бяха единствените, които знаеха това. От години снабдяваше тази къща с най-доброто мляко от специалната си порода бели крави „Чианина“, които отглеждаше в специален обор и за които полагаше специални грижи всеки ден. Беше присъствал на погребението на граф Марчези преди десет години и носеше същия този костюм и същата тази вратовръзка, а след него се беше наредил на опашката, за да целуне ръката на вдовицата. Той беше снабдил имението и с прасенцата за тазвечерното угощение, както и със зехтин от своите най-добри запаси. Беше човек с опит, познаваше някои от хората тук, а някои познаваха и него.

Видя София Мария да си пробива път през тълпата.

— Madonnina mia! — прошепна сам на себе си. — Che bella.

Тя вървеше към него с усмивка. Той й подаде и двете си ръце и хвана нейните. После се наведе и целуна дланите й.

— Principessa — каза усмихнат, а София Мария направи малък реверанс и отговори:

— Principe.

После той я заведе до дансинга и я завъртя във вихъра на валса. София Мария харесваше начина, по който ръката му притискаше леко гърба й, докато той я водеше уверено в танца. Тъй като беше с цяла глава и рамене по-висока, тя трябваше да гледа надолу към него, когато му говореше. А той гледаше нагоре, право в очите й, и двамата се усмихваха.

— Роко, помниш ли за какво говорихме онзи ден?

— Да, за вила Пиачере…

— Мисля, че е време за действие, Роко.

Той спря и я погледна. Потърка върха на носа си с два пръста — италиански жест, който показваше, че ще бъде направено, и кимна сериозно.

— Имай ми доверие, София Мария — каза.

Валсът свърши и те напуснаха дансинга. Седнаха близо един до друг на малкия диван. Един от икономите им предложи шампанско, а друг им подаде поднос с малки блини, върху които беше поставен чер хайвер. Те си взеха и от шампанското, и от блините, и доближиха глави, за да направят плановете си.

Фойерверките осветиха нощното небе, а Маги Марчези се разхождаше царствено в одеждите си от пера.

— Проклети италианци — каза тя. — Никога не могат да преценят кой е най-подходящият момент. Трябваше да ги изстрелят в полунощ, когато оркестърът свири „Честит рожден ден“. Attenzione, моля, всички, вече е твърде късно да направя каквото и да е по този въпрос, така че, можете да се забавлявате, докато имате сили, както казала актрисата на свещеника.

Тя замаха и с двете си ръце във въздуха и от небето се посипа златен прашец, който изтръгна възклицания от тълпата.

Очите на София Мария, тъмнокафяви като тези на Роко, отразяваха блясъка на фойерверките. Когато погледите им се срещнаха, той хвана ръката й и й се усмихна.