Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (40)

Глава 40

— Грешиш — каза Нона.

Двете бяхме в малката трапезария на хотела и вечеряхме, настанили се до една от онези маси с яркозелени покривки и карамфили в малки вазички. Бях изгонила Ливи в кухнята, където трябваше да помогне да разчистят и да приготвят зеленчуците за салатите и да измият чиниите.

Прокарах език по сочния лист артишок, който вече бях натопила в соса, подправен с местен оцет и зехтин. Не се съмнявах, че дъщеря ми е помогнала да измият и приготвят артишока, но тази мисъл не ми достави удоволствие. Чувах веселите изблици на смях, които долитаха от кухнята и се питах дали, по-скоро, Ливи не се забавлява, вместо да се чувства наказана.

— Греша по отношение на какво? — казах.

— Вината е на Ливи. Или поне отговорността е нейна. Тя е по-голяма от Мъфи и знае по-добре какви ще бъдат последиците. Дължиш извинение на Бен.

— Така ли!

— Не дръж хаплив език, Джема! Разбира се, че трябва да се извиниш. Ливи е сгрешила, а и ти си сгрешила, като не си поела отговорността и не си се извинила от нейно име.

Загризах замислено поредния нежен лист артишок.

— От това вилата не става негова.

— Чуй ме! — Нона направи пауза с вилица на половината път до устата. — Може и да сме във война с Бен, но все още сме цивилизовани хора, нали? Правото си е право, а човекът е имал основание да бъде ядосан на Ливи, а и на теб за онова, което си казала.

— Така ли?! — Все едно че бях отново в трети клас и ми се караха, че не внимавам в час…

Както и да е, онази нощ не можах да спя, защото мислех над думите на Нона. Станах от леглото призори и отново закрачих из стаята със скръстени на гърди ръце, втренчила поглед през безлюдния площад в шадравана с херувимите и делфините; в църквата, позлатена от светлината на ранното утро; в празния двор, където по-късно старците играеха на боче, а сега клоните на дърветата се поклащаха нежно от вятъра; в гората в далечината, където младият Сандро Марески тъкмо паркираше камиона си; в смълчания бар „Галилео“, където над вратата все още светеше лампа; и в дон Винченцо, който слизаше неуверено по стъпалата на къщата си, която беше в съседство с църквата, готов да започне работата си.

В Манхатън, горе-долу по същото време, щях да седя във влака в метрото, да гледам през прозореца, но да виждам само отражението на собственото си уморено лице. Да размишлявам върху драмите на изминалата нощ, да преживявам отново мъката и болката, отчаянието. И да се тревожа за Ливи и за това, какво ще излезе от нея, след като майка й е заета през цялото време. Точно както се тревожех сега. Само че този път бях с нея, а ето че беше успяла да направи най-голямата беля в живота си.

Нона беше права. Бен Рафаел беше прав. А аз трябваше да преглътна гордостта си и да отида да му се извиня. Изчаках да стане десет часът — малко по-цивилизован час. После изкачих с колата хълма към вила Пиачере. Паркирах зад фонтана и с изненада видях, че от статуите на Нептун и Венера не тече вода. Изкачих каменните стъпала и натиснах звънеца, въпреки че вратата беше широко отворена.

— Здравейте — извиках колебливо.

Нервно пристъпвах от крак на крак. Бях се облякла изключително внимателно за сцената на извинение. Чиста бяла памучна блуза, къса памучна пола в стил каки, която разкриваше новия загар на краката ми, и сандали с високи токчета.

— Здравейте! — извиках отново и позвъних още веднъж.

Никой не отговори, затова влязох в коридора и се огледах колебливо наоколо. Трябваше да има някой в къщата. Защото вратата беше отворена.

Надникнах в осмоъгълната стая, където Лъки стоеше невъзмутимо върху пръчката си в златната клетка. На триножника беше подпряно недовършено платно, а на масата до него имаше четка и разтворени маслени бои. Беше рисунка на същата тази стая и аз тъкмо си мислех, че е много сполучлива, когато гласът на Бен Рафаел ме накара да подскоча:

— Дошла си отново да огледаш собствеността си?

Извих очи към тавана. Ето че бях решила да се държа любезно и възпитано, бях готова да потисна гордостта си и да се извиня, а той ме атакува с тези думи. Като си припомних, че съм решила да бъда сладка и мила, аз се обърнах към него.

— Здравейте! — Дарих го с най-ослепителната си усмивка, онази, която караше пациентите да се почувстват по-добре. Или поне така казваха.

Но на него не му подейства. Той ме изгледа студено и отново ме запита защо съм дошла.

Преглътнах, събрах куража си и казах:

— Дойдох да се извиня. Сгреших. Мисля, че вината е била на Ливи. Тя е по-голямото момиче и е трябвало да размисли. Искам да знаеш, че вече изтърпява наказанието си. Ще помага в кухнята на хотела, докато го отменим.

Ето, направих го. Погледнах с надежда към него изпод спуснатите си клепачи. Трябваше да призная, че изглежда добре в чистата си синя риза, дънките и маратонките. А устните му, толкова привлекателни устни, по дяволите, бяха извити нагоре в ъглите.

— Това е трябвало да ти струва много усилия — каза той.

— Да. Но го направих.

Той се обърна и направи няколко крачки.

— Какво ще кажеш за чашка кафе?

— Чакай минутка. Искам да знам дали приемаш извинението ми.

— Приемам извинението ти, макар все още да не знам какво да направя по отношение косата на дъщеря си, нито пък какво ще каже майка й, когато я види.

— Боята скоро ще се измие. Трябваше да призная, че тя със сигурност щеше да бъде истински шок за изисканите дами от обществото, но аз всъщност не смятах, че е дори наполовина толкова лошо.

Последвах го в кухнята, където върху котлона имаше джезве с топло кафе. Той наля в две чашки, запита ме дали го обичам със захар или сметана, после занесе чашките навън. Седнахме в окъпания от слънчевата светлина малък павиран двор до кухненската врата под синя тента, която превръщаше въздуха над нас в приятен здрач. Пиехме кафето си в тишина. Долавях аромата на розите.

— Предполагам, че вината не е само на Ливи — каза Бен.

— Не съди Мъфи прекалено строго — казах аз.

Всъщност, казахме го едновременно. Усмихнахме се.

— Първо ти — предложи той.

Замислих се за подходящите думи.

— Знаеш ли какво, Бен — казах най-накрая, — нашите дъщери си приличат. И двете имат родители, които са прекалено заети, за да им обръщат внимание. Моето извинение е, че професията ми носи живот на хората, а твоето — че им носи радост. Ние водим прекалено тежък живот, а техният не е запълнен достатъчно. Ти и аз също си приличаме. И двамата сме прекалено погълнати от работата си.

— Питам се какво ще стане, ако и двамата просто напуснем.

— Аз не мога да го направя.

— Защо не?

— Имам нужда от работата. Трябва да изкарвам прехраната. Не съм толкова богата, че да бъда независима. Като теб.

— Невинаги съм бил богат. — Той отпиваше от кафето си и ме гледаше с любопитство.

— Какво се е случило със съпруга ти? — запита той.

— Ха! Онзи, за когото е по-добре да не говорим, искаш да кажеш. Той си тръгна, преди още Ливи да се е родила. И никога не е виждал дъщеря си.

— Глупак. Пропуснал е най-доброто нещо в живота си.

— Е, той със сигурност не ни липсва. — Отново бях весела, може би заради кофеина.

— И какво се случи после? — Той протегна дългите си крака пред себе си. Гледаше ме косо. — Влюби ли се отново?

По гръбнака ми полазиха нагоре горещи тръпки и аз почувствах как лицето ми пламва. Господи, дали това не е ранно настъпваща менопауза, или пък хормоните ми бушуваха по друга причина? Мразех се заради изчервяването. Долових леката му усмивка.

— Бях прекалено заета, за да се влюбя. Трябваше да завърша медицинското училище, като в същото време работя. Нали разбираш — „нещата от реалността“, както се казва.

— А след медицинското училище? Влюби ли се?

Погледите ни се срещнаха.

— Не е твоя работа.

— Исусе! — изстена той. — Знаеш ли какво не е наред при теб? Ти си херметически затворена в своя собствен свят и се дърпаш още по-навътре всеки път, когато реалността, някой мъж, или аз, те доближи.

Гледах го втренчено, с широко отворени очи, шокирана. Никой не ми беше говорил така. Никога. Той ме сграбчи за ръката и ме преведе обратно през кухнята, през коридора, през вратите — до мястото, където беше паркиран неговият „Ленд роувър“. Отвори вратата и я задържа, за да вляза.

— Качвай се!

— Къде отиваме? Къде ме водиш?

— Отвличам те! — Той ме набута в колата.

Не мисля, че всъщност ме интересуваше. Бях онемяла и загубила воля от шока.

— Ние, Джема — каза той, когато потеглихме, — отиваме към Истинския Живот. Онзи с главните букви. Казваш, че искаш тази вила? Искаш ли да живееш в Тоскана? Е, какво знаеш ти за това? Какво знаеш за истинската Тоскана? Аз идвам тук от години. Тук е моето убежище, моето място. Господ ми е свидетел, че всеки път, когато планирам идването си тук, се питам дали всъщност не бягам от живота. А после, когато съм тук, знам, че не е така. Погледни през прозореца, докторе. Кажи ми какво виждаш. Безлюден бял път и малка пътека, виеща се нагоре по хълма; дървета, които, както навсякъде по света, хвърлят сянка; слънцето, вятъра, природните сили, които ни дават гроздовите зърна, виното, слънчогледите и… О, по дяволите, жено, просто гледай, попий всичко това с порите си. Почувствай го. Почувствай нещо, за бога.

Гледах втренчено през отворения прозорец и не знаех какво да кажа. Пейзажът се плъзгаше край мен като вълшебно шоу, сенки и светлина, цветове, миризми — съвсем различни от тези на стаята за спешна помощ. Хвърлих крадешком поглед към него.

— Къде отиваме? — запитах отново, когато той зави и подкара колата нагоре по хълма и мина през накривената дървена порта, която водеше към малка ферма, състояща се само от няколко порутени постройки.

В езерце с размерите на плажна хавлия плаваха патки. Две кучета дойдоха да ни подушат, когато слязохме от колата. Женската не беше на повече от две години, но вече имаше няколко малки. Хубава бяла крава ни гледаше от единия от хамбарите, кафявите й очи бяха засенчени от много дълги мигли.

— Тук сме заради онова, което тя дава — каза Бен и грабна една бутилка от задната седалка.

Отидохме през високата до колене трева до задната страна на хамбара.

— Това е кравата на Роко Чезани — каза той. — Млякото, което дава, е наистина превъзходно. — Той напълни бутилката и се върнахме при колата.

— Разнасяне на млякото в тоскански стил — каза той и ми подаде бутилката, преди да я остави в хладилната чанта.

Млякото беше гъсто и мазно като сметана, с аромата на ванилия и окосена трева. Беше наистина божествено, такова, каквото никога не можеш да опиташ в Манхатън, където млякото има масленост два процента и е хомогенизирано, пастьоризирано, обезмаслено и просто прозрачно.

Видяхме Роко да идва откъм полето, придружен от Фидо. Носеше къси панталони, които стърчаха около тънките му издадени колене, износена и одърпана тениска, старата си шапка и зелени гумени ботуши „Уелингтън“. Той размаха бастуна си за поздрав, ние му махнахме в отговор, извикахме „благодаря“ и си тръгнахме.

— А сега накъде? — запитах, започнала вече да се забавлявам.

Бен ми се усмихна широко и лъчезарно.

— Стана ти интересно, а?

— Може би.

— Отиваме на пазара — каза той.

 

 

Беше неделя сутринта и площадът близо до църквата в съседното село беше пълен с хора. Камбаните забиха, когато стана време за службата — звук, който трябва да повдигне духа на населението. Животът и времето вън и вътре, зад цветните стъкла, сякаш течеше по различен начин.

Пробивахме си път до различните сергии и с наслада опитвахме продукцията. Тук беше госпожата, която беше специалистка по отглеждането на lamponi, които се беряха рано всяка сутрин. Самата госпожа никак не отговаряше на представата за жена, която продава на пазара. Беше доста млада, руса и очарователна, и много елегантна с шала си от „Версаче“. Тя ни разказа за специалния сорт малини, от който произвеждала горчица и оцет.

Купихме си три торби малини и бурканче горчица и отидохме до сергията за риба, където се загледахме в изцъклените очи на сьомгата и пъстървата. Разгледахме и сергиите за зеленчуци и се възхитихме на видовете броколи, красиви, както никъде другаде по света. Купихме си репички, марули и масло, козе сирене и pecorino.

Жената на сергията за хляб говореше английски. Имаше маслинена кожа и блестящи очи, тъмни като на циганка. Каза ми, че тя и съпругът й търсили фермата, в която живеят сега, цели седем години. Но че сега били щастливи, защото отглеждали собствено зърно, мелели го в собствена мелница и печели хляба в собствени фурни.

— Моят съпруг пече хляба с много любов — каза тя, притиснала длан до сърцето си.

И аз й повярвах. Купих си голяма франзела, от която чупехме парчета и хапвахме с наслада, докато си пробивахме път през тълпата до следващата спирка — бара.

Там вече беше пълно с местни хора. И то не само италианци, а и „временните“ местни — британци, холандци, немци и американци, които бяха оставили градските забавления зад гърба си заради по-простичките удоволствия на селския живот, селския пазар и неделното еспресо с коняк. Първо си купихме от местните пасти, които наричаха sfoghiate. После се присъединихме към тълпата и си поръчахме кафе — в огромни чаши с горещо мляко в отделна каничка, за да преценим сами колко ще си налеем. Опитвахме се да не вдишваме цигарения дим, което беше наистина невъзможно, а Бен поздрави собствениците и няколко свои познати. Когато часовникът на църквата оповести високо кръглия час, ние си пробихме път през тълпата, излязохме и се върнахме при колата.

— Селски удоволствия — казах аз и го гледах дълго изпод мигли, както си спомнях, че се прави от тийнейджърските си години. — Наистина ми хареса. Одобрявам ги.

— Виждала ли си някога Флоренция? — запита той.

Поклатих глава.

— Значи там ще отидем сега — каза той и запали двигателя.

И знаете ли какво? Бих отишла навсякъде, където пожелае той. Не бях се забавлявала така от много дълго време. Струваше ми се, че съм във вълшебна страна.