Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (33)

Глава 33

Мъфи

Мъфи Рафаел последва Ливи на терасата, за да гледат фойерверките. Момиченцето вървеше след Ливи през цялата вечер с надеждата, че тя ще разговаря с нея, но Ливи просто се преструваше, че Мъфи не съществува. Мъфи дори си беше откраднала глътка шампанско, когато Ливи го беше направила, а после, след като се беше задавила, го беше изплюла. И изцапала ужасната си розова рокля.

Ливи се спря в края на терасата, полускрита зад една от онези огромни саксии с лимонови дръвчета. Стоеше неподвижно и не гледаше представлението в небето, а беше втренчила поглед някъде отвъд осветената градина — към мястото, където фенерите блестяха като червени балони всред клоните на дърветата. Фенерите бяха червени като роклята, която носеше самата Ливи, помисли си със завист Мъфи.

Тя приглади с длани розовата тафта, с която беше облечена. Мразеше къдричките на раменете и широкия сатенен колан, както и чантата от черна кожа, които майка й настояваше винаги да носи. На нея не й разрешаваха сама да избира своите неща и тя вече се беше отказала от опитите си да наложи това свое искане. „Майките знаят най-добре“, тези думи се повтаряха като рефрен в тяхното домакинство, а ако не беше мама, тогава — баба знаеше най-добре. Всички знаеха по-добре от самата Мъфи какво е подходящо за нея. Татко й също, макар на нея да й се струваше, че той въобще не знае как се обличат момичетата на нейната възраст.

Вървеше на крачка след Ливи с надеждата, че по-голямото момиче ще се обърне и ще каже „здрасти“, но Ливи не го направи нито веднъж. Тя продължи да се взира през градината, като че ли там, отсреща, наистина имаше нещо интересно.

Мъфи заобиколи саксията с лимоновото дръвче и застана до нея, но гледаше с възторг фойерверките, които изпълваха небето с пауновосини и сребристи пламъци. Ливи с нищо не показа, че забелязва присъствието й. Мъфи проследи погледа на Ливи и видя, че баща й прегръща някаква жена. Пое си остро дъх.

— О, мили боже! — прошепна тя и най-после Ливи се обърна и я изгледа.

— Баща ти целува майка ми! — каза студено Ливи.

— Майка ти целува баща ми — отговори Мъфи.

— Майка ми не целува мъжете, не и след Каш — каза Ливи.

— Е, изглежда така, сякаш й харесва да бъде целувана. — Мъфи се наведе през парапета, за да вижда по-добре.

— Откъде би могла да знаеш? Теб целували ли са те?

— Е, не. Да… Но само на партита, когато играта е такава, нали знаеш…

— Ха! — каза Ливи, макар нейният опит да беше дори по-малък. — Значи не знаеш нищо по въпроса.

— А ти? — Мъфи гледаше Ливи с неясен копнеж.

Искаше да чуе какво е да те целунат, откъде би могла да си купи дрехи като тези на Ливи, да чуе нещо повече за прическата й. Искаше да научи повече за живота на Ливи, който беше толкова различен от нейния. Да бъдеш затворник в огромната къща в Кънектикът, където не ти разрешават да каниш приятелите си, а и никой друг не се отбиваше, не беше никак забавно. Тя се чувстваше жива само когато беше при баща си в Сохо и той я водеше да вечерят в малки ресторантчета и на представления в Бродуей, помагаше й с домашните задачи по математика, които бяха наказанието в живота й. Нейният ум просто не беше създаден за математика. Той със смях казваше, че не знае как е възможно неговата дъщеря да не може да събира правилно. Беше й показал как става това, разбира се. Тя обичаше баща си повече от майка си, това беше истината, макар и да не беше много приятна. А другата истина беше, че иска повече свобода.

— Майка ти е много красива тази вечер — каза Мъфи.

Ливи мрачно кимна.

— Майка ми всъщност въобще не знае, че е красива. Това просто никога не й идва наум. Понякога се чудя какво точно вижда, когато се оглежда в огледалото, макар и да го прави много рядко. Тя никога няма време.

— Харесвам роклята ти — каза Мъфи.

Ливи я изгледа от горе до долу.

— А ти откъде си взела това?! Приличаш на шаферка на нечия сватба.

Мъфи нещастно кимна.

— Знам. — Замълча за миг, после каза: — Как правиш косата си така, имам предвид цвета?

— Лесно. — Очите на Ливи светнаха и неочаквано тя се усмихна. — Искаш ли да ти покажа как?

— Наистина ли? Ще ми покажеш? Наистина?! — Очите на Мъфи заблестяха щастливо.

Ливи кимна.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя, Мъфи — каза тя и я прегърна приятелски през раменете.