Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (20)

Глава 20

Партито беше вече напълно в разгара си, макар да забеляза, че има някои непредвидени спънки около балона с горещия въздух. Трябваше да се досети — Маги Марчези не искаше да слезе, да отстъпи реда си на други. Искаше да лети втори път. „Колкото повече, толкова по-весело“, чу я той да вика над шума от смеха на другите гости. Усмихна се с горчивина. Маги винаги държеше да получи веднага и безотказно онова, което искаше. Това беше само един от многото й недостатъци, които включваха, също така, и вкуса й към дрехите. Но въпреки това той я обичаше.

Маги беше първият човек, който му се обади първата година, когато нае вила Пиачере. Беше го посетила и му беше донесла подарък — бутилка рядко „Порто“ от 1890 година. Бутилката беше от богатата изба на съпруга й. Тя я беше пъхнала в ръката му с думите:

— Сигурна съм, че на вас ще се хареса повече, отколкото на мен. Просто не бъдете като Били (тя винаги наричаше така съпруга си, макар той да се казваше Бенедето) и не я пазете прекалено дълго. Или ще бъдете мъртъв като него.

После беше потеглила със скорост, с която можеше да си строши врата, сгънала се в толкова малкия за нея „Фиат“, че главата й удряше покрива, когато колата подскачаше по браздите на пътя, а прозорците трябваше да бъдат свалени, за да има място за лактите й.

Пред колелата се беше стрелнал заек и тя спря рязко, слезе от колата и разгледа мъртвото същество. После го вдигна за опашката и хвърли на задната седалка.

На другия ден беше дошъл така нареченият неин майордом. Всъщност той беше скитник и малко вагабонтин от севера, когото Маги беше спасила преди много години. Беше го „реабилитирала“ и сега го наричаше свой майордом, иконом или шофьор, в зависимост коя дейност извършваше в момента. Както и да е, той беше пристигнал на следващия ден и носеше керамична делва и малка бележка: „Надявам се, че заекът ще ви хареса — пресен е!“.

Е, такава си беше Маги, мислеше и за другите. И тя, естествено, се качи за втори път на балона, понесе се нагоре и замаха весело на тълпата отдолу. Маги носеше оживление със себе си, където и да отидеше, и той я обичаше за това.

Огледа терасата, а към един човек погледна дори два пъти. Това не беше ли жената от „Хаслер“? Истинска загадка с големите тъмни очила и отношението, което сякаш казваше: „И какво, ако това е парти?!“. Тя със сигурност не се веселеше. Не се смесваше с тълпата и изглеждаше така, сякаш е на друго място. Беше зареяла поглед над зелената ливада, явно потънала в мислите си. И със сигурност не даваше и пет пари за това, как изглежда: намачканата ленена дреха, сандалите и лекото червило бяха очевидно доказателство, че е дошла на партито без желание, по настояване на други.

Имаше дълги красиви крака, макар и все още бледи след нюйоркската зима. Тя притежаваше вродена грация. Забеляза устата й — мека и уязвима, нежността, с която пръстът й галеше каменния парапет, на който се беше облегнала.

Някак си доби усещането, че тази жена е по-темпераментна от филмова звезда, по-кисела и от дъщеря си и че прощава дори по-трудно от неговата бивша съпруга. И освен това тя определено не беше негов тип. Любопитството му се запали и той отиде при нея:

— Харесвате ли вилата? — запита я.