Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (24)

Глава 24

Ливи

Ливи се отегчаваше. Разхождаше се безцелно из градината в търсене на компания на нейната възраст, но момчетата и момичетата, които танцуваха в беседката под звуците на поп музика я гледаха така, сякаш беше от друга планета. Момичетата се кискаха, скрили лица зад дланите си, а момчетата се хилеха глупаво и викаха нещо, което звучеше като: „Ciao bella“. Тя не беше сигурна какво означава това, но имаше чувството, че й се присмиват.

Недоволна, се върна във вилата и започна да се разхожда от стая в стая, като се спря да разгледа по-подробно само рисунките на животни по стените. И почти подскочи, когато старият папагал, когото мислеше за препариран, й проговори:

— Попи. Попи cara.

Ето, каза го отново. Ливи знаеше, че cara означава „мила“. Протегна ръка да го погали по перата, но той направи крачка назад по златната си пръчка и тя трябваше да се наведе, за да го разгледа по-добре, както и смарагдите, рубините и диамантите по краката му.

— Уоу! — каза тя с възхищение. — О, уоу! Попи, милата, сигурно те е обичала, малко папагалче. — А после видя името му на табелката. — Лъки!

Птичката я изгледа с жълтото си око, после извика високо, като я гледаше внимателно.

— Довиждане, Лъки! — извика тя на излизане от стаята. — Надявам се, че Попи скоро ще се върне за теб.

Като излезе отново на терасата, тя затърси майка си и я видя да говори с някакъв мъж. Беше мъжът от „Хаслер“, онзи, когото баба й беше нарекла Микеланджело от Лонг Айлънд. Ливи се запита какво ли прави тук. Но щом той беше тук, значи и онова предвзето малко хлапе с кадифената панделка е някъде наоколо.

Тя отиде до края на терасата и зарея поглед над ливадата. Да. Ето я. На люлката, загледана в небето, цялата облечена в бяло и съвсем сама. „Чудесно!“, помисли си Ливи и се усмихна дяволито.

Тя заподскача щастливо по стъпалата на терасата, после тръгна уж безцелно по ливадата. Детето спря да се люлее, когато тя наближи, и двете се огледаха предпазливо. Детето беше облечено в бели къси панталонки, бяло потниче със съвсем оскъдни презрамки и бели сандали. Свежа като маргаритка, помисли си с презрение Ливи.

— Здрасти — каза най-накрая момичето.

— Здрасти. — Ливи заобиколи люлката и момиченцето се обърна, като я следеше нервно с поглед.

— Как се казваш? — запита Ливи и отново заобиколи люлката.

— Мъфи.

Ливи погледна небето. Какво друго би могло да бъде!

— А ти… Как се казваш?

— Оливия.

Мъфи нищо не каза. Погледът й беше забит в земята.

— Имам златист лабрадор на име Вероника — каза тя най-накрая като предложение да продължат разговора, и Ливи въздъхна.

— И какво от това? Аз имам рижав котарак, който тежи деветнайсет паунда.

Мъфи вдигна поглед и срещна този на Ливи.

— Как се казва?

— Синбад. Но обикновено му казваме само Бад.

Мъфи отново заби поглед в тревата.

— Аз имам и пони.

Ливи се качи на най-долния клон на кестена и го възседна.

— Разбира се, че ти ще имаш.

Мъфи прехапа устни. Прокара големия пръст на крака си през тревата и внезапно слезе от люлката. Приближи се до Ливи и втренчи поглед в нея.

— Харесвам косата ти. Цвета, искам да кажа.

Ливи прокара небрежно длан през косата си с лимоновожълтия кичур отпред.

— Това е нищо. Обикновено я боядисвам в три или четири цвята, но този път мама каза „не“. — Тя сви рамене. — Знаеш какви са майките.

— О, да. Знам! — каза Мъфи с жар. — Повярвай ми, знам.

— Видях те и в Рим, в „Хаслер“. — Ливи увисна на клона и петите се оказаха точно над главата на Мъфи. — На ваканция ли сте тук?

— Да, с татко. Мама се омъжи отново. И каза татко да ме вземе със себе си. Не мисля, че той искаше. По това време обича да е сам, нали разбираш. Иска просто да рисува и да мисли, както казва.

— Защо не може да мисли у дома си?

— Казва, че е прекалено шумно в Сохо, и освен това винаги работи.

— Богат ли е?

— Да, така мисля. Но мама е по-богата или поне така ми казва тя.

Въпреки че не искаше, Ливи беше впечатлена.

— Аз никога не съм виждала баща си — каза тя.

— О! — Мъфи беше изненадана. Тя отново очерта кръг в тревата с големия пръст на крака си. — Съжалявам — добави учтиво.

Ливи сви рамене.

— Както и да е, предполагам, че сега и ние сме богати. Граф Пиачере оставил на баба ми тази вила, когато умрял. Сега тя ни принадлежи. — Ливи скочи леко на земята. — Всъщност, ти може би се натрапваш в чужд имот. В бъдеще ще трябва да искаш разрешението ми, за да идваш тук.

Челюстта на Мъфи увисна.

— Тази вила? Вила Пиачере? Но тя принадлежи на татко. Той я купи миналата година. И ще я превърне в хотел. Всички го знаят.

Ливи остана неподвижна един дълъг миг. Гледаше втренчено и гневно Мъфи шокирана.

— Лъжкиня! — каза най-накрая. И като хвърли последен гневен поглед през рамо, тръгна с маршова стъпка да намери майка си.