Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (38)

Глава 38

Бен

Старият тъмнозелен „Ленд роувър“ подскачаше по набраздената и осеяна с дупки алея на вила Пиачере, и Бен за пореден път си отбеляза наум, че наистина трябва да я подравни и посипе с нов чакъл. Зави около смълчания фонтан и паркира малко по-нататък. Отбеляза, че все още няма вода. Смръщил силно вежди, изкачи стъпалата и влезе в антрето. Реши, че Фиамета сигурно си е отишла вече, и се разтревожи, че Мъфи е сама от толкова дълго време.

— Мъфи! — извика. — Къде си, миличката ми? — Изчака няколко секунди, после отново извика: — Хей, Мъфи, у дома съм!

Къщата беше тиха, толкова тиха, все едно беше безлюдна и той се разтревожи още повече. Влезе с широки крачки в кухнята. Там нямаше никого. Провери на терасата и на люлките. И там нямаше никого. Провери и в осмоъгълната стая, където Лъки го изгледа втренчено и с недоумение, а после прибра глава под крилото си. Изкачи стъпалата по две наведнъж и забърза по коридора към стаята на дъщеря си.

— Мъфи, там вътре ли си? — Почука силно, после опита да отвори вратата. Беше заключена. Половин дузина възможни сценарии преминаха през тавата му и всичките от лоши — по-лоши.

— Мъфи! — извика той отново. — Вътре ли си? Отговори ми.

— Тук съм, татко.

— Исусе! — Той се облегна, почувствал незабавно облекчение, на рамката на вратата. — Тогава, защо не ми отговаряш? Сигурно си ме чула, нали така?

— Точно така, татко.

— Тогава? Отвори вратата.

Той зачака. Нищо не се случи. Доближи ухо до вратата и чу шушукане отвътре. Какво, по дяволите, беше намислила? Какво ставаше?

— Кой е при теб? Предупреждавам те, Мъфи, ако не отвориш вратата веднага, ще трябва да я разбия.

Още шепот. Чу стъпките й. Тя прекосяваше стаята. После ключът се превъртя в ключалката, а тя изтича бързо в обратната посока. Той разтвори широко вратата и втренчи поглед в дъщеря си.

— Исусе Христе, Мъфи! — изрева. — Какво, по дяволите, си направила!

Дългата руса коса на Мъфи беше изчезнала. Сега изглеждаше така, сякаш някой беше поставил на главата й купа за пудинг и я бе подстригал, като е следвал нейните краища. Тя стърчеше около ушите й, а на цвят беше светлозелена. Беше облечена във впити по тялото къси панталони от ликра и късо потниче, което оставяше пъпа й открит, за да се виждат скъпоценните камъни около него. А на носа си имаше златна халка.

Мъфи просто си стоеше там и го гледаше нервно. А до нея, с много виновен вид, стоеше дъщерята на Джема Джерико, детето, израснало по улиците на Манхатън.

— Мъфи, майка ти ще те убие! — изстена той. — Но първо ще убие мен!

— Значи аз ще бъда трета — каза Ливи, като гледаше нервно пода. — Аз й казах да го направи.

— Не, Ливи не е виновна. Аз исках да го направя. Писна ми да изглеждам, нали разбираш, като смотанячка. — Очите на Мъфи горяха като очите на бунтовник. — Омръзна ми розовата тафта и чантичките в стил „Мери Джейнс“, както и да живея зад заключени врати. Помолих Ливи да ми помогне и тя го направи. Вината е моя — добави тя и по бузите й се застичаха сълзи. — Не исках да те ядосвам, татко, но нали разбираш… Просто трябваше да го направя.

„По дяволите, помисли си Бен, ето че сега не само изглежда като детето на Джерико, но и говори като нея.“

— Схванах — каза Бен най-накрая. — Но не мислиш ли, че това е малко крайно, Мъфи? Можеше просто да ме помолиш да те закарам да напазаруваш.

— Ти можеше да ми предложиш да ме закараш — отговори му Мъфи. — Но не го направи. Мислиш само и единствено за вилата.

Бен знаеше, че е права. Напоследък само за това мислеше.

— Окей — каза той. — Но съм много, много ядосан и на двете ви. И няма да ви позволя да се отървете толкова лесно. Ливи, вземи си нещата, после двете слезте долу до колата. Ще ви чакам там. — Спря се на излизане. — И, Мъфи?

— Да, татко?

— Махни халката от носа си.