Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (11)

Глава 11

Същия ден вечеряхме в „Ил Волте“ на „Виа делла Ротонда“, притежаваща небрежна елегантност територия с оживена тераса, обточена със саксии с цветя и меко осветление.

Нощта беше гореща, а пурпурното небе — обсипано със звезди. По улиците имаше многобройна тълпа, защото хората искаха да избягат от задушните си жилища. Имаше много бебешки и детски колички, много малки деца, които тичаха наоколо или караха скутери, възрастните пиеха вино в кафе-баровете и ядяха gelati, говореха високо по мобилните си телефони, прегръщаха приятелите си, целуваха се в сенките на сградите. Бяха обикновени римляни.

Майките бяха наредени доста нагъсто под синята тента, въздухът беше изпълнен с музика и с аромата на пица „Маргарита“, с хладния аромат на бяло вино „Фраскати“ и изблици на смях от сватбената група на дългата маса до нашата.

Булката беше англичанка, красива в плътно прилепналата бяла дантелена рокля. Развяващият се воал, облак от тюл и дантела, придаваше загадъчност на част от гледката и известна безгрижност на цялата сцена. Новоизлюпеният съпруг — ирландец с розово лице — беше съблякъл сакото си и разкопчал яката на ризата си, защото не беше свикнал с горещината. Беше прегърнал булката през раменете и така останаха през цялото време. Гледах с копнеж, изпълнена с нежни и тъжни спомени за моя отдавна отминал сватбен ден, когато, в последната минута, дори аз не исках да бъда там.

Сватбената група беше смесица от европейски националности и всички се смееха, угощаваха, пиеха шампанско и прекарваха чудесно. Улових погледа на булката и вдигнах чашата си, за да я поздравя.

— Късмет! — извиках й.

Тя ми се усмихна ослепително и каза:

— Елате при нас. Решихме да се оженим едва миналата седмица — каза ми тя, все още много развълнувана. — Мислехме, че ще бъде много романтично, а и Рим беше удобно място за среща за всичките ни приятели. И просто им се обадихме. Аз купих роклята, той купи самолетните билети, наехме стаи в хотелите и… ето ни всички тук.

Засмяхме се с тях, вдигнахме тост за тяхно здраве и щастие, после се върнахме на нашата маса, за да довършим пиците си и салатата caprese с домати, които имаха такъв вкус, сякаш наистина бяха узрели в слънчеви и горещи летни полета, и бутилката леко червено вино, което имаше малки мехурчета и което италианците наричаха frizzante.

Със завист си помислих какъв късмет имат, че са намерили такова щастие.

Бен

Бен Рафаел, или „Микеланджело от Лонг Айлънд“ наблюдаваше Джема от масата си в ъгъла на терасата. Дъщеря му ядеше fragolini, както италианците наричаха малките, сладки и силно ароматни диви ягоди, които са специалитет за много кратък период в Италия и от които тя отхапваше така, сякаш бяха скъпоценни перли. Бен беше щастлив, че въпреки мнението на майка й, че е по-добре да си слаб и строен, Мъфи беше наследила неговата любов към добрата и вкусна храна.

Погледна отново американката, скрита зад очилата, които подчертаваха високите й скули. Тя ядеше пица в компанията на дъщеря си, която беше тийнейджърка и имаше къса и неравно подрязана жълта коса и странни дрехи. Бабата пък беше облечена в най-хубавите си дрехи в черно.

Странна беше правилната дума, с която можеше да се опише, помисли си той, поклати глава и се усмихна, като си спомни как се бяха срещнали по-рано през деня. Спомни си също така обаче и първия път, когато я беше видял, което май беше предишната вечер. Беше го накарала да се спре за секунда, да си помисли колко истинска изглежда с негримираното си лице и с изтощението, което й личеше.

Беше изумен от това, колко различна е тя от лъскавите жени, които той познаваше. Като я гледаше сега, в семплите й бели блуза и пола, със сандали на босите крака, той се запита коя ли е тя и защо изглежда така, сякаш въобще не й е забавно. Чудеше се също дали ненавременната й тромавост я кара да изглежда толкова уязвима. Не мислеше така. Странно, но тя непрекъснато се появяваше в мислите му.