Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (26)

Глава 26

Когато се върнах в хотелчето, ме очакваше покана, написана на ръка с яркосиньо мастило и букви, богато украсени със завъртулки. Хартията беше кремава и имаше накъдрени краища, които подсказваха, че е много скъпа, а в единия ъгъл на страницата имаше символ — паун с разперена великолепна опашка и на главата с диамантена тиара.

„Графиня Марчези моли за удоволствието от компанията на синьора Джерико, на нейната дъщеря Джерико и на госпожица Джерико на празненството по случай четирийсет и деветия си рожден ден. Сряда, 10 юли, в седем вечерта. Вечеря и танци. Черни вратовръзки.“

Маги Марчези не ме беше забравила. Вечеря, танци, черни вратовръзки. Какво, по дяволите, щях да облека? Не бях танцувала от години. И все пак нали преди бях Кралицата на танца?! Кой ли друг щеше да е там? Зададох си този въпрос няколко пъти. Сигурно не и Бен Рафаел. Но, разбира се, че той щеше да е там, защото Маги Марчези беше на неговото парти, нали така? Освен това двамата бяха съседи и се познаваха от години. Е, това беше достатъчно да реша, че не мога да отида. Между семействата Рафаел и Джерико беше обявена война, а определено нямаше да действам в съгласие с врага.

— Защо не можем да отидем? — нацупи се Ливи. — Това е парти. Вероятно ще има стотици хора, както на партито във вила Пиачере. О, мамо, хайде, аз искам да отида.

— И аз не виждам защо не — каза Нона, с което ме изненада. — Все пак това е само парти и е възможност за Ливи да срещне някои от младите хора тук.

— Млади хора?! Маги Марчези сигурно празнува за трийсети път своя четирийсет и девети рожден ден. Колко млади хора мислиш, че ще има там?

— Мисля, че ще се хареса и на трите ни — каза Нона категорично. — И всъщност веднага ще се обадя на графинята, за да й кажа, че приемаме, и може би ще я помоля да ми разреши да заведа и приятел.

— Не знаех, че има специален приятел, когото искаш да поканиш на партито на Маги.

— Тя има предвид Роко Чезани — каза Ливи с многозначителна усмивка. — Лапнала е по него, нали разбираш.

— Ливи! — Нона я изгледа гневно, предупредително. — Роко ми е стар приятел. Ходехме заедно на училище. Тази сутрин той ме заведе да видя маслиновите му гори и жилището му — добави тя.

— Отег-чи-тел-но — каза Ливи.

— Той произвежда най-добрия зехтин в околността. И дори изнася за Съединените щати.

— Живее във ферма — продължи Ливи. — С крава и куче, което прилича на розово-бяла наденичка и непрекъснато души трюфелите. — Тя сбърчи нос. — Беше отвратително. Как може хората да ядат такова нещо?

— Трюфелите са деликатес за чревоугодниците — каза Нона сериозно. — Хората в Ню Йорк плащат малко състояние, за да си хапват от тях в ресторантите.

— Значи са глупаци — каза Ливи, а аз се усмихнах, защото тайно мислех, че е права.

— Както и да е — каза Нона весело, — въпросът е решен. Ще отидем на партито.

— Вие двете ще отидете на бала, Пепеляшки — измърморих аз, все още твърдо решена, че няма да отида. Просто трябваше да измисля как да се измъкна.

Междувременно, струваше ми се, че вила Пиачере ме омагьосва все повече и повече. Говоря за магия в истинския смисъл на думата. Забавях и забавях темпото на живот и като че ли скоро щях да застина съвсем. Не правех почти нищо. Най-после имах време да се наслаждавам истински на живота. Или не, да се наслаждавам на истинския живот. Да се наслаждавам на вечерите, прекарани на площада, да се разхождам сама по хълмовете и да разглеждам съседните села.

Точно в онзи момент бях в гробището, където гробниците бяха вградени в стените, а в каменните плочи бяха издълбани имената и датите, ангели и херувими. Снимки в рамки на починалите бяха прикрепени към някои от каменните паметници, някъде имаше букети от истински цветя, другаде — от изкуствени, някъде имаше кулички със звънчета, каменните пътечки бяха обрасли с мъх.

Пих студена изворна вода от малкото фонтанче, после седнах на една каменна пейка и затворих очи, заслушана в птичите песни. Мислех, че не е чак толкова лошо да наречеш това място свой последен дом. Зад затворените си клепачи виждах червени и пурпурни петна, които много приличаха на залезите тук. В лавандуловите храсти жужаха пчели, цикадите издаваха своя специфичен звук, а нещо неизвестно шумолеше в буйните храсталаци. Чувствах как бавно, но сигурно се унасям в дрямка.

— А, млада синьора Джерико… Вие сте човекът, когото исках да видя.

Почти подскочих от пейката и погледнах в розовото усмихнато лице на дон Винченцо. Макар и много изненадана, успях да се усмихна. Отметнах косата от лицето си. Мразех да ме улавят задрямала, защото имах чувството, че така човек се разкрива по някакъв начин.

— Господи, дон Винченцо, каква изненада. Колко е приятно, че ви виждам — казах на неуверен италиански.

— Имам онова, от което се нуждаете — каза загадъчно той.

Поне за мен беше загадъчно, защото той говореше на италиански и аз си помислих, че каза това.

Той затършува в джоба на расото си, което на ярката слънчева светлина изглеждаше избеляло до тъмнозелено, а тук-там имаше петна от сос за спагети. Извади смачкано листче хартия, разгъна го и внимателно го разглади върху коляното си.

— Това е — каза той пак на италиански, разбира се. — Новият телефонен номер на Донати. Говорих с него тази сутрин и ви уредих среща във Фирензе, в кафе „Джили“, на площад „Делла Република“ в десет часа сутринта следващия вторник. Тогава ще ви бъде обяснено всичко.

— Чакайте минутка. — Протегнах ръка, за да го накарам да говори по-бавно. — Искате да кажете, че имам среща с Донати?

— Да, със синьор Донати, адвоката.

— Във Флоренция? — Бързо започнах да изреждам наум дните на седмицата. — Във вторник?

— Да.

— Наистина ли? — Бях очарована.

— Да, доктор Джерико. Вторник, в десет часа, в „Джили“ на площад „Делла Република“. Синьор Донати ме увери, че сигурно е станала някаква грешка, и той ще ви обясни всичко повече от задоволително.

— И по-добре да го направи — казах мрачно, като мислех за това, че вила Пиачере беше в ръцете на Бен Рафаел. И че всичко е било подписано и подпечатано от същия този Донати.

Благодарих топло на дон Винченцо и се втурнах обратно към селото, за да кажа добрите новини на Нона и Ливи.

Дните до вторник минаваха много бавно. Бях толкова нетърпелива да изясня нещата и да се уверя, че Нона ще получи наследството си. Излязохме да се поразходим, да се видим с приятелите на Нона, вечеряхме под звездите с макарони с доматен сос и зехтин, който имаше вкуса и аромата на самата Тоскана.

Междувременно, струваше ми се, че навсякъде попадам на Бен Рафаел: на пазара, в alimentaria, докато пиехме кампари пред бара. Всеки път, когато се срещнехме, си кимахме студено. Враждата между нас се усещаше ясно, изпълваше въздуха. Лошото беше обаче, че сега го търсех с поглед където и да отидех.

Разбира се, нямаше да му кажа, че имам среща с Донати. Знаех, че така ще попадна право в ръцете на врага.