Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (14)

Глава 14

Амалия ни водеше да се запознаем с майка й. Нона се беше облякла специално за случая в нов тоалет от черна коприна, купен на разпродажба в „Макси“ само преди няколко седмици за скандалната, както мислеше тогава, сума от осемдесет и пет долара. Яката беше висока и кръгла, имаше редица малки блестящи копчета, тесен колан и плисирана пола, която падаше красиво няколко инча над глезена. Беше сякаш специално ушит за шейсетгодишна мила баба и сякаш беше кроен направо върху нея. Обувките й бяха обикновени, черни и с нисък ток. Носеше скъпата чанта, която си беше купила в Рим — огромна, черна, елегантна и блестяща. Косата й беше прибрана в обичайния кок и, на всичкото отгоре, си беше сложила и огромните слънчеви очила в стил Холивуд. Приличаше на вдовица на мафиот, присъстваща на неговото погребение.

Ливи и аз вървяхме от двете й страни. Бяхме я хванали за ръце, точно както правят и опечалените. Ливи беше, както винаги, с къса пола, този път — черна, прилепнала бяла тениска и маратонки. По някаква неясна причина, Нона беше настояла аз също да нося най-хубавия си черен тоалет, но той беше силно намачкан, защото беше сложен в сака в последната минута.

Със сигурност бяхме много странно трио. Последвахме Амалия по стълбите до църквата, които водеха от площада към „Скуро“ както го наричаше Нона, или „Виколо Оскуро“, както беше пълното му наименование, което означаваше „сенчестата алея“. Това беше павирана малка уличка, която се виеше мъчително нагоре по хълма и всъщност представляваше поредица от стъпала. Малките балкони с железни решетки на каменните къщи бяха запълнени с пръстени саксии, в които бяха засадени гераниум и жасмин, а над главите ни безсрамно се развяваше пране. Дългата следобедна почивка, която тук наричаха сиеста, свърши и животът отново започна. От къщите започнаха да излизат жени, преметнали през ръцете си пазарски чанти, малки деца тичаха наоколо и си крещяха невъздържано, а до един праг, на сянка, седеше старец и плетеше кошница.

— Спомням си всичко това — чух Нона да си мърмори сама под нос. — О, да, помня го.

Хълмът беше стръмен и тя дишаше тежко. Предложих да спрем за малко, но тя настоя да продължи с Амалия, която подскачаше пред нас като дебела сърна.

Най-после тясната павирана улица стана равна. Тя образуваше нещо като корниз точно над църквата и ние виждахме медното кубе и големия кръст, както и „Алберго д’Оливия“, сградата, която се намираше отсреща, виждахме още фонтана на площада и хората, замръзнали като на някоя наивна рисунка. Всъщност те се разхождаха или пазаруваха в главния магазин, в хлебарницата, в месарницата. Виждахме още и salumeria с огромната пластмасова глава на глиган, за да знае клиентът, че продават и салам от див глиган. Гледката представляваше микрокосмос на живота, идеален и самодостатъчен, малък свят, в който няма място за външни хора.

На тази малка уличка, разположена високо над града, имаше редица от шест малки каменни къщи, всяка от които по два прозореца на долния етаж и три — на горния. Малко и много изтъркано каменно стъпало водеше към вътрешността, а в предната част обикновено бяха разположени няколко различни градински стола и маси всред безразборно разхвърляни пръстени саксии, дървени корита и стари кутии от зехтин, пълни с бугенвилии или жасмин, бегонии, лобелия и гераниум. Всичко това отново ми приличаше на пощенска картичка, изобразяваща Тоскана.

Амалия погледна назад, за да види къде сме, и изчака Нона да си поеме дълбоко дъх, за да регулира дишането си. Лицето на Нона беше бледо, но тя се усмихваше — усмивка толкова радостна и заразителна, че изведнъж разбрах откъде съм наследила веселия си характер, който обаче напоследък не се проявяваше много често. Като че ли времето беше излязло по-силно от него. Може би той се беше изгубил завинаги, когато Каш Драмънд беше изчезнал от живота ми.

— Ecco, bambini — каза Нона и разпери ръце толкова широко, че аз и Ливи трябваше да се наведем, за да не ни удари по главите. — Сега вече съм си у дома. — Тя отиде право до последната къща, дръпна мънистената завеса и извика: — Има ли някой тук?

Амалия ни избута от пътя и извика колкото й глас държи:

— Джузепе, Мария, излезте да се срещнете със София Мария Лоренца Корсини Джерико, която е дошла чак от Ню Йорк да посети стария си дом. Преди е живяла в същата тази къща. И е приятелка на мама.

Джузепе, около двайсет и пет годишен, в сини дънки, с черни косъмчета, които се подаваха изпод белия му потник, и широка белозъба усмивка, се появи на прага. В ръцете си държеше bambina, която беше само по памперс и червена панделка в косата. А зад него беше Мария, млада и тъмнокоса, с маслинена кожа, красивото й лице изразяваше изненада и удоволствие. Тя поздрави майка ми с добре дошла и я покани в дома си. И я прегърна така, сякаш я беше познавала през целия си живот.

Нона стоеше мълчаливо и оглеждаше стария си дом. Всичко се беше променило. Някога подът е бил дървен, твърд и мръсен, имало е открита камина, където са готвели, и обикновени дървени столове, на които са седели, а сега подът беше покрит с керамични плочки, имаше фурна и тапицирани мебели. Но по някакъв начин, пак беше същото: същите чувства, същите спомени.

Мълвата вече се беше разнесла и познатите лица, станали по-възрастни, се тълпяха на прага. Всички си спомняха семейство Корсини, всички искаха да се срещнат със София, с дъщеря й и внучка й и да чуят за техния живот в Ню Йорк. Масите отвън вече бяха застлани с карирани покривки, донесоха още столове и отвориха бутилки с вино. Донесоха още маслини и хляб, сирене и домати, бишкоти и още вино. Ливи държеше бебето, а от радиото струеше тиха музика. И ето че изведнъж станахме център на парти.

Всички седяхме заедно и гледахме как слънцето залязва над Бела Пиачере, а Нона, която се беше отказала от имиджа на мафиотска вдовица и свалила слънчевите очила, държеше ръката на старата си приятелка Рената Позоли и гледаше да навакса клюките за последните петдесет години.

Улових нежна усмивка в погледа на Ливи, докато наблюдаваше баба си, и знаех, въпреки предишните си съмнения, че идването ни в Бела Пиачере беше правилно. София Мария Лоренца Корсини Джерико си беше отново у дома.