Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (7)

Глава 7

Но ето ни, разбира се, в Рим. В момента сме в таксито на път от летището, а шофьорът има желание да умре скоро, защото кара лудо през уличното движение, което надминава дори това в Манхатън, а и е два пъти по-шумно. Тук да се отпускаш с цялата си тежест върху клаксона явно е начин на живот, а шофирането е начин да докажеш мъжествеността си. Ливи седи нащрек в края на седалката, Нона е затворила очи и най-вероятно се моли горещо на Бога, а аз стискам здраво каишката над главата си, докато вземаме остро завоите и се стрелкаме по тесните улички, разминавайки се на косъм с другите превозни средства.

Уморена съм. Не само от дългото пътуване, но от стреса да направя промени във внимателно подредения си живот и да си взема четири седмици ваканция. И единствената причина да съм тук е това глупаво наследство, което, вярвам, се състои само от две крави в някакъв полусрутен хамбар, но имам чувството, че по някаква причина Нона наистина иска да посети Бела Пиачере. Тя много искаше да си отиде отново у дома.

Надвечер е и светлините на Рим са като милиони звезди. Целият град е окъпан в златиста светлина. Осветени са дори кубетата на църквите и древните паметници, руините и площадите. Светлините на къщите проблясват дори сред клоните на дърветата. Нима това наистина е Колизеума, хванат в капана на уличното движение и на вид доста по-малък, отколкото в „Гладиатор“ където мъжественият Ръсел Кроу смело предизвиква тигри и войници, както и онзи зъл император, приветстван от многохилядната тълпа? Извръщам глава, за да хвърля още един поглед, когато преминаваме бързо край него. Само тази причина е почти достатъчна, за да дойдеш в Рим, макар да не е вероятно да намеря Ръсел Кроу сред руините.

Огромното кубе на „Сент Петер“, която несъмнено ще посетим утре, свети над града като маяк, а известните Испански стъпала са претъпкани с туристи, които излизат на потоци от пицариите по-долу и се мотаят наоколо, като че ли в очакване нещо да се случи. Мисля, някой трябва да им каже, че нищо няма да се случи, но може би това е само гласът на злобата, на неохотния турист, който се крие у мен.

Не за първи път съжалявам за проявената слабост, за това, че се съгласих на пътуването. Всичко, което искам, е да бъда пак в Ню Йорк, в болницата „Белвю“, да се върна към онова, което върша най-добре. Да се скрия, да бъда в безопасност зад барикадата, която сама съм изградила около себе си.

Таксито спря рязко и ние изпуснахме колективна въздишка на облекчение.

— Buona sera, signore.

Вратата отвори иконом, който носеше заострена шапка на главата си. Ние уморено слязохме от колата и незабавно бяхме заобиколени от няколко портиера в ливреи и пикола. Те взеха старите ни туристически чанти и древния „Самсонит“ на Нона, куфара, който тя имаше поне от трийсет години, и натовариха всичко за секунди на лъскавата количка.

Гледах втренчено, изумена, внушителната фасада на хотел „Хаслер“, а после, укорително — майка си. Тя избегна погледа ми, но знаеше прекрасно какво си мисля — че тук цените сигурно са безбожни. А когато влязохме в мраморното фоайе, тази мисъл стана направо натрапчива. Бяхме заобиколени от творби на стари майстори и кристални полилеи, както и от огромни букети свежи цветя, аранжирани по най-различни начини. Мислех си за кредитната си карта и за нищожната си банкова сметка и се молех на Бога.

Отпуснах се, да не кажа, стоварих се, на позлатения диван, покрит с брокат, и затършувах несръчно в дамската си чанта. Опитвах се да открия и извадя подходящия бакшиш в лири и се чудех защо италианските пари имат толкова много нули — дори возенето на такси тук струваше милиони. Ливи се отпусна до мен и измърмори нещо в смисъл, че това място прилича на музей. После започна да се опитва, безуспешно, да набере приятелите си в Ню Йорк, без да забелязва, че хората са се вторачили в нея. Не я обвинявах — червеният й плетен шал имаше повече дупки, отколкото прежда, късо подстриганата й коса беше банановожълта с кичури в лимоненожълто, а ноктите й бяха лакирани в червено с цвета на изсъхнала кръв. Приличаше на героиня от „Носферату“.

Междувременно, Нона беше отишла до рецепцията и тъкмо съобщаваше за пристигането ни на тъмнокосия Адонис, който беше дежурен. Тя се беше облегнала на плота и му се усмихваше приятелски, докато му казваше, че иска по-хубава стая, въпреки по-високата цена.

— Родена съм в Италия — говореше тя на рецепциониста — и знаете ли какво? Никога досега не бях виждала Рим! Представяте ли си! И не само това, ами съм наследила и някаква собственост в Бела Пиачере — добави тя, като че ли имаше някаква вероятност той да знае за малкото селце в Тоскана.

Но дежурният също се наведе към нея с длани, прибрани една до друга, и се усмихна лъчезарно, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

— Поздравления, signora Джерико — каза той най-накрая. — Ще запомните това си гостуване в Италия. И ще се насладите на престоя си тук. И, разбира се, ние ще ви настаним в един от луксозните апартаменти с две спални. Вече е уредено.

— Bene, bene, e grazie, signore Antonio.

Тя го потупа по ръката, като че ли беше собственият й син, а аз сдържах дъха си и се помолих да не го целуне, но не, тя се обърна, усмихната, а един от портиерите ни придружи до асансьора и след секунда потеглихме нагоре. Тръгнахме по покрития с плюшен килим коридор и изчакахме докато той отвори високите двойни врати. А после пристъпихме в този земен рай на лукс в златно и розово.

Стояхме неподвижно като провинциалисти дръвници и гледахме втренчено всичко, докато портиерът набързо включи осветлението и дръпна завесите, за да видим гледката. После ни показа двете облицовани с мрамор бани, минибара, а в същото време ни обясняваше как работят нещата. Накрая поставих в дланта му това, за което се надявах, че е щедър бакшиш, той каза „grazie“ и се усмихна, поздрави ни, като докосна шапката си, и си тръгна.

Аз се обърнах и, за пореден път, погледнах укорително Нона.

— Имаш ли някаква представа колко трябва да струва това?

Тя започна да изправя копринените възглавнички, за да избегне погледа ми.

— Разбира се, че знам. Аз направих резервацията, нали? И, нека ви кажа, това е сделка.

— Да — казах без настроение. — Наследницата иска по-високи цени.

Тя сви безгрижно рамене.

— Не се тревожи — отговори ми. — Реших да продам новопридобитата си собственост. И ще похарча парите сега, вместо да ви ги оставя в завещанието си. Така че, наслаждавай се, Джема. Просто се отпусни и се наслаждавай.

И с тези думи тя влезе уверено в елегантната спалня с копринените завеси, а аз останах с отворена уста.

„О, господи!“, помислих си, изпаднала в паника. В най-добрия случай, наследството сигурно е парче запустяла земя с едно-две много стари маслинови дръвчета и няколко кокошки, които само кудкудякат, но не снасят. А ето че тя си мисли, че ще го продаде на наистина добра цена. И дори още повече, харчи парите сега!

Чух я да си шепне нещо доволно на италиански, докато открива насладите на банята в мраморна вана, на нощните лампи, покрити с розови абажури, които хвърлят дискретна светлина, на хавлиения халат и на малките пухкави чехли, на бялото ленено килимче, поставено точно до леглото, така че наследницата да не стъпи с босите си крака на красивия килим.

А междувременно аз се питах как да удвоя часовете на дежурствата си в болницата, когато се върна. Защото някой трябваше да плати за всичко това.