Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (48)

Глава 48

— Какво става между вас двамата? — запита Нона.

Свих рамене.

— Както видя — нищо. Абсолютно нищо.

— Ха, знам добре какво видях. — Все още седнала на твърдия диван, елегантна в сините си памучни дрехи, тя ме гледаше спокойно. — Можеше да ми кажеш, че става нещо. Можеше да подходим към цялата тази ситуация различно.

— Каква ситуация? Имаш предвид вилата? Исусе, мамо, не ми казвай, че все пак имаш нещо общо с това!

— Аз нищо не съм направила. Както и да е, имам чувството, че Бен Рафаел само получава това, което заслужава. Ако местните са се обърнали против него, какви шансове има той да успее с плановете си за хотел? В моята вила! — добави тя.

Прокарвах отново и отново трескаво длани през косата си. Това беше истинска лудост. С цялото си сърце желаех да се върна в безопасността и сигурността на спешното отделение, да продължа да се справям с живота и смъртта, нещото, което правех най-добре, вместо всичко това. То беше прекалено сложно, прекалено емоционално, прекалено… враждебно. Бръкнах в джоба на панталонките си и намерих ключовете за колата.

— Ще отида да видя Маги Марчези — казах и веднага тръгнах към вратата.

— Какво ще правиш там? — Нона забърза тревожно след мен.

— Ще я накарам да разчете бъдещето ми по карти таро — казах аз.

— Е, мило момиче, това се казва изненада.

Маги се беше настанила на нисък квадратен диван и беше подпряла краката си на масичката за кафе в „малкия“ салон. В онзи ден беше облечена изцяло във виолетово — рокля на щампи с дължина доста над коляното — защото се гордееше с краката си — и дълбоко деколте във формата на буквата „V“ на което точно до гърдите имаше брошка изобразяваща пеперуда. Дебелата й талия беше пристегната с широк колан. Обувките й бяха от крокодилска кожа в лавандулов цвят и като всичко друго, което носеше, много скъпи. Тя потупа мястото на дивана до себе си, с което ме подкани да седна.

— Изглеждаш прекрасно — казах и се отпуснах на меките пухени възглавнички.

— Вярвам в правилното съчетание на цветовете, мила. Винаги дава добри резултати. Освен в картите таро, вярвам най-много в цветовете. А после — в листата на дърветата, в това също съм много добра.

Тя потупа с длан червената си коса, направена все така в прическа, която наподобява пчелен кошер, обсипана с изкуствени диаманти, и ме изгледа остро.

— Очаквах те — каза тя.

— Така ли?

— Бен вече беше тук.

— О! — Гледах, изпитваща силно неудобство, в краката си, обути в стари маратонки.

— Миришеш хубаво, мила — каза тя след малко.

— „Виолета ди Парма“ — потвърдих аз. — На виолетки.

— Знам.

— Маги — и сама чух отчаянието в гласа си, — искам да разчетеш бъдещето ми по картите таро.

— Разбира се, мило момиче. Искаш да знаеш бъдещето си. А също може би известна част от миналото си.

Тя се изправи и отиде до малка антична писалищна маса, извади картите таро и ми извика да седна до масата под прозореца.

— Да видим сега — каза с дяволит смях.

— Мисля, че вече горе-долу се досещам — казах аз, но тя поклати глава.

— Съдбата е капризна, мила моя, помни това. Никой от нас не знае какво го чака зад следващия ъгъл. — Даде ми да разбъркам картите. — Хайде, да започваме.

Нареди картите и втренчи замислено поглед в тях.

— Ммм — беше реакцията й. Подреди още карти на масата, измърмори някакъв коментар, който обаче оставаше неясен за мен.

— Какво означава всичко това? — запитах и тя започва да ми разказва за Големия Аркана и за Малкия Аркана, показваше с обсипания с бижута показалец Смешника или Глупака, за който, знаех, щеше да каже, че съм самата аз.

— Ти се заблуждаваш, мила моя! — Тя ме изгледа над ръба на очилата си в златни рамки. — Това е главният ти недостатък — не гледаш реалността право в очите.

— Но аз се сблъсквам с реалността всеки ден от живота си! — Мислех за болницата.

— Не и когато става въпрос за теб самата, мила моя — каза тихо. — Никога, когато става въпрос за теб. Погледни тук. — Тя посочи друга карта. — Виждам мястото на болката и разрушението — голяма река, която все още ти предстои да прекосиш.

Маги ме погледна с нескрито любопитство, но аз свих рамене и казах скептично:

— Вече си се досетила за това.

— Виждам трудности занапред. Големи трудности…

Сега вече исках да не бях я молила да гадае бъдещето ми.

— Аха! — възкликна зарадвана. — Мургав мъж. — Усмихна ми се триумфално. — Бен Рафаел. Разбира се.

— Маги, наистина ли виждаш нещо там или просто си измисляш заради мен?

— Разбира се, че картите ми подсказват някои неща. Аз съм малко нещо вещица или поне вторият ми съпруг ме наричаше така. О, виж сега, Джема. Имаш среща със съдбата.

— Предпочитам щастлив край — казах изпълнена с надежда, но Маги отговори, че това зависи от мен.

— Опитай отново следващата седмица, мила — дотогава картите със сигурност ще са се променили — каза с дяволита усмивка.

После пихме чай, макар да отклоних предложението й да гадае бъдещето ми по листата на дърветата. Ядохме обикновени домашни английски бисквити и тя ме запита докъде са стигнали нещата между Бен и мен.

— Доникъде — отговорих аз. — Стана дори още по-лошо. Ние сме във война. — Обясних й в какво ни е обвинил той.

— Мислиш ли, че има вероятност да е прав? — запита тя, любопитна.

— Разбира се, че не! Никога не бих направила нещо подобно!

Маги отпиваше замислено от чая си.

— Помисли за това, мила моя. Има една стара поговорка — не режи носа си в опити да дразниш лицето си. Сега вече знам, че нещо се е случило между вас. Прочетох го по изражението на Бен, а сега — и по твоето. Сключи мир с него, мила моя, това е съветът ми.

Замислих се над думите й, докато карах колата към хотела.