Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (70)

Глава 71

Роко и Нона

Роко се беше настанил на старата каменна стена, която ограждаше една от маслиновите му горички. Беше под сянката на чепатите клонове на дърво, посадено още от прадядо му, и макар то вече да не даваше плодове, той нямаше да го отсече, защото беше привързан към него. Това дърво беше символ на историята на неговото семейство. Чезани отглеждаха маслини от векове и винаги щяха да живеят така.

Беше време за обяд — онези два дълги часа в Италия, когато всичко затваря и хората се хранеха разточително и обилно. После подремваха малко, а може би правеха и любов. Е, не и Роко, разбира се.

Той ядеше огромен сандвич, който сам си беше приготвил — с месо от глиган и сирене „Пекорино“, резенчета лук и горчица. На стената до него беше подпряна бутилка вино от неговите изби, а Фидо се въртеше в краката му, изпълнен с надежда и той да хапне нещо.

Беше ден като всички други, би казал човек. С изключение на мислите, които се въртяха в главата му. Обикновено той би бил доволен да слуша песента на птиците и да познава всяка една по гласа й, да слуша шумоленето на малките животинки в горичката, които Фидо никога не нападаше, както обикновено правят другите кучета. Роко никога не би признал това пред други, но въпреки че Фидо беше бултериер, порода, известна с агресивността си, Фидо беше непоправим страхливец. Той избягваше всякакви стълкновения и винаги подтичваше с опашка, свита между краката. Ако нямаше очевидни доказателства за противното, Роко би се почудил той дали не е женска. Но не, Фидо си имаше съответните органи. Не че това имаше значение, защото дългата розова муцуна на Фидо го правеше крал на кучетата в района. Всички го наричаха Хрътката за трюфели на Роко Чезани и Роко се чувстваше така, сякаш е спечелил някое телевизионно шоу.

Той хвърли на кучето парченце месо и се усмихна щастливо, когато Фидо го улови във въздуха и веднага го глътна, а после седна на задните си крака и зачака още. Роко винаги споделяше обяда си с кучето.

Днес обаче мислите му не бяха съсредоточени върху обяда, нито върху Фидо. Той гледаше пътя, който се виеше през долината и нагоре по хълмовете към Бела Пиачере. София Мария се беше обадила по телефона предната вечер от Позитано, за да му каже, че се връща у дома.

Думата „у дома“ накара сърцето му да трепне. София Мария беше нарекла Бела Пиачере „дом“. Дали това би могло да означава — въпреки факта, че тя беше богата американска вдовица, както и наследница на огромно богатство — че мисли отново да заживее в Бела Пиачере? Ами ако тя не беше наследницата все пак? Ако не тя притежаваше вилата? Дали все още би мислила върху възможността да живее тук, в старото си родно село? С него?

Погледът му улови слънчеви лъчи, отразени от предното стъкло на автомобил. Беше сребристата „Ланчия“. Сърцето му отново се сви, когато си помисли колко богата би трябвало да е, за да кара такава елегантна кола. Не беше възможно тя да се интересува от обикновен човек като него, който дори рядко излизаше от собственото си село. Освен това не беше сигурен дали тя и Фидо се харесват. И все пак той знаеше на кого принадлежи сърцето му.

Хвърли останалата част от сандвича на Фидо, отпи дълга глътка от виното, изтръска трохите от ризата си и нахлупи още по-твърдо шапката на главата си. Имаше работа за вършене.

Маги шофираше „Ланчия“-та, Нона седеше до нея, а двете й „дъщери“ се кикотеха и водеха „момичешки“ разговор на задната седалка. Говореха предимно за Томазо или поне така подозираше Маги. Двете очевидно бяха „побъркали“ момчето с това, че Ливи вземаше Мъфи навсякъде със себе си и двете ту ходеха, ту не ходеха на среща.

София Мария беше казала, че Мъфи е най-добрата придружителка, която Ливи би могла да има, и че така не би могла да се забърка в никаква „беля“ така че, освен настояването двете да се прибират до единайсет часа всяка вечер, Нона и Маги ги бяха оставили сами да решават какво ще правят. И така, естествено, Томазо се беше отказал от романтичните си идеи за лятото, а Ливи отново се беше превърнала в дете. Двете с Мъфи с часове лежаха върху дюшеците си като от време на време изяждаха по някоя пица, която Маги им носеше и която със сигурност прибавяше няколко инча върху бедрата на Маги.

Докато бавно напредваха по виещия се бял път, Маги мислеше за Джема и Бен и за онова, което беше видяла в картите таро и за което беше казала на Джема. Истината беше, че тя не е експерт по карти таро и че вероятно малко беше украсила истината, за да получи желания резултат. Но пък, от друга страна, винаги е обичала да си пъха носа в чуждите работи и дори активно да се намесва, когато може. Как иначе би стигнала дотам, където беше днес, ако не с малки манипулации на „съдбата“?

— Питам се дали Бен е помолил Джема да се омъжи за него — каза тя на София Мария.

Двете момичета на задната седалка изправиха гърбове и наостриха уши.

— Тя ще му откаже — отвърна София Мария. — Прекалено предана е на работата си, за да се омъжи отново.

— Тя няма да се омъжи за него — каза и Ливи. — Не и след Каш.

— Кой е Каш? — запита Мъфи, а Ливи отговори, че ще й каже по-късно.

Когато влязоха в селото, София Мария видя белия „Пикап“ на Роко, паркиран пред бар „Галилео“. Усмихна се. Роко й беше липсвал. Липсваха й заговорите, които крояха заедно, завоите, които мисълта му правеше и които само друг жител на Тоскана би могъл да разбере, както и земната му простота. Но не и неговото куче.

Видя Роко да идва към нея. Изглеждаше както обикновено, освен дето не беше в официалния си костюм, а в размъкнати къси панталони и широкопола шапка. Тя си помисли, че въпреки богатството си, той е много скромен човек.

Момичетата слязоха от колата и измъкнаха чантите си, а Маги запита Нона дали може да се прибере у дома си с колата и да я върне по-късно. Махнаха й за „довиждане“ и момичетата влязоха в хотела да търсят Амалия, Лаура и обяд, докато София Мария, която сега мислеше за себе си по този начин, пресече площада, за да поздрави Роко.

Можеше да види широката му лъчезарна усмивка от петдесет крачки — същата усмивка, която разкриваше всичките му бели зъби и озаряваше очите му.

Роко приглади мустаците си. Направи крачка към нея, поклати глава, с което показа възхищението си от добрия й външен вид — чиста кожа, блестяща коса и загорели крака.

— София Мария — каза той.

— Роко.

Тя протегна ръка и той я пое. После отидоха да седнат на старата желязна пейка под чадъра на боровете. Фидо седна до Роко и наведе глава. Е, поне веднъж щеше да се държи прилично.

— Какво му има на това куче? — запита София Мария.

— Може да си му липсвала.

Тя хвърли кос поглед към Роко. Не се шегуваше, дори не се усмихваше и тя интерпретира правилно думите му — разбра, че е липсвала на Роко.

— И на мен ми липсваше Фидо — каза.

Роко пак приглади мустаците си.

— Може би Фидо си мисли, че не би трябвало да е тук, да седи до такава богата американска лейди. Може би мисли, че не е достатъчно добър да бъде в такава компания.

— Или може би Фидо мисли, че е прекалено богат, за да общува със скромна вдовица — възрази София Мария, — която може, но може и да не наследи вилата, но която въпреки това е решила да похарчи спестените си пари, за да се порадва на живота.

Роко се замисли над онова, което тя току-що беше казала.

— Кучето на скромен производител на зехтин, собственик на няколко маслинови горички — но отлични горички, имай предвид, и собствено frantoio — а също собственик и на малка ферма с лозе и една чудесна крава, която дава превъзходно мляко, може да се мисли за щастлив да бъде в компанията на скромна американска вдовица, която харчи всичките си пари, за да се позабавлява. Докато може.

София Мария седеше с кръстосани глезени, със скръстени в скута ръце. Беше неин ред.

— Фидо също така може да се замисли дали иска да бъде в компанията на жена, която е принудена да се радва на живота. Докато може.

Роко се обърна рязко, изненадан.

— София Мария, какво искаш да кажеш?

И така, тя му разказа за болното си сърце и за думите на лекаря.

— А твоята собствена дъщеря, лекарката? — запита Роко. — Какво казва тя?

— Нищо, защото не съм й казала. Нито имам намерение да й кажа. Ти, Роко, си единственият, освен мен, който знае за това. И така ще си остане.

Роко плъзна ръката си по пейката към нея. Тя също се протегна и я хвана.

— Разбира се, казах на лекаря, че ще живея вечно и че той е пълен с медицински глупости както всички лекари. А той каза: „Може да живеете още дълго, мисис Джерико, може и така да стане“. И знаеш ли какво, Роко? Мисля, че ще бъде така.

— Bene. — Той стисна ръката й и Фидо тихо изръмжа. Роко втренчи поглед в кучето. Страхливецът на областта ръмжеше, наистина ръмжеше, защото той държеше София Мария за ръката. Фидо втренчи поглед в Роко и отново заръмжа тихо, заплашително.

— Бедният Фидо — каза София Мария с тон, който трябваше да го успокои. — Мисля, че ревнува.

Фидо спря да ръмжи. Обърна се и я погледна. Наклони глава на една страна, розовата му муцунка затрептя, а в очите му се появи разбиране. После той подскочи към нея.

София Мария разтвори ръце и го хвана и в следващия миг Фидо ближеше лицето й и скимтеше и махаше с опашка от щастие.

— Роко — каза тя, — мисля, че кучето иска да остана.

— И аз така мисля, София Мария — каза Роко и го погали по главата.

Те дълго се гледаха един друг в лицата, остарели през годините, и търсеха там отговора. На Роко дори не се наложи да зададе въпроса.

— Да, Роко — каза твърдо Нона. А после въздъхна дълбоко от облекчение и каза: — Сега вече наистина се върнах у дома.