Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (3)

Глава 3

В моята работа аз съм нещо като капитан на кораб — всички очакват от мен да ръководя нещата. Онази вечер, както обикновено, телефоните звъняха неспирно, пейджърът ми бибипкаше всяка секунда, а наранените, стенещи и пъшкащи пациенти бяха седнали в редица на твърдите сиви пластмасови столове. Целта ми е да ги изведа от болницата, след като ги изправя на крака, естествено, за да могат отново да вървят, да говорят, да живеят.

Имаше буря и дъждът се изливаше на потоци. Всички знаем какво означава това: повече пътни катастрофи. И в онзи момент имах нерадостния дълг да се обадя за първата жертва — млад мъж, пострадал при катастрофа с мотоциклет, чиито очи се бяха затворили завинаги.

Бяхме работили за спасяването на живота му почти час. Бяхме дали всичко от себе си, а после аз просто стоях там, победена, всред разхвърляните и непотребни пластмасови туби, сред капките живителна течност и кръв, сред кървавите останки, след борбата. Да, нашата зала за спешна помощ прилича на истинско бойно поле. Докато го гледах, чувствах как потъвам във все по-дълбок емоционален спад: толкова млад, толкова привлекателен с късата си руса коса. Мислех си, че той сигурно има всичко, за което да живее… майка… любовница…

Казвах си, че трябва да остана спокойна, че съм лекарка и трябва да се справя с това… А после внезапно се обърнах и хукнах с всички сили по дългия коридор, покрит с плочки, изхвърчах през автоматичните стъклени врати и излязох навън в нощта. Дъждът продължаваше да се излива и да превръща пътищата в бесни потоци. Треперех и дишах с пълни гърди онова, което минава за свеж въздух в Манхатън, крачех неспокойно до мястото, докъдето стигаха светлините на болницата, до границата с мрака и обратно. Крачех и мислех. И си казвах да не мисля.

Най-после сърцето ми престана да бие бясно и се върна към нормалния си ритъм. Като че ли усетил това, пейджърът ми пак избипка и аз затичах обратно вътре, към стаята за спешни случаи на терапевтичното отделение.

— Добре ли си? — Дежурната сестра ме погледна тревожно.

— Разбира се, че съм добре. Просто не мога да понасям вида на кръвта, това е всичко — казах и двете се засмяхме. Беше, като да копираш нещо, смехът, имам предвид. Само че аз бях тази, която трябваше да каже на семейството му. А това е най-лошото в нашата работа.

Тогава бях дежурна вече в продължение на десет часа. Нощта се беше оказала много дълга, а и още не беше свършила. Пейджърът ми отново се обади. Този път беше Ливи, при която две приятелки бяха останали за през нощта. Винаги се тревожа, когато тя е у дома без мен. Обаче в онази нощ при нея беше Филипина, нашата домашна помощница. Тя не беше много по-голяма от Ливи и със сигурност не беше най-добрата чистачка на света, но имаше силно развито чувство за отговорност и на нея можеше да се разчита, освен това дебнеше дъщеря ми като орел, така че, какво ме интересуваше, ако под леглото бяха останали няколко прашинки?

Обадих се на Ливи и трепнах, когато слухът ми беше атакуван от силна хип-хоп музика.

— Ливи, намали звука! — извиках в слушалката. — Какво правите, момичета? — В същото време с тревога гледах носилката, която тъкмо минаваше край мен и на която лежеше жертва на стрелба, жена, която крещеше с всички сили и проклинаше болката… Вече тичах.

— Мамо, утре няма да мога да отида при баба! — извика Ливи в опит да надвие музиката. — Имам среща.

— Каква среща? Знаеш, че не можеш да ходиш на срещи сама. Освен това винаги ходим при баба ти в неделя.

Ливи нададе тежък стон и ми отговори нещо в стил: „О, боже, мамо!“. Аз обаче не отстъпих от позицията си, казах набързо: „Довиждане, обичам те“ и затичах след носилката. Да, поредната хаотична съботна нощ в „Белвю“.

Час по-късно, залата изведнъж утихна. Потокът ранени беше спрял за минута. Поглед към стенния часовник ми каза, че вече е дошъл утрешният ден и че до ритуалния неделен обяд остават само няколко часа. Независимо дали бяхме лишени от сън, или пък имахме среща, ние щяхме да отидем. Винаги ходехме.

Подпрях гърба си, който ужасно ме болеше, на зелената стена и отпих глътка от горещата кафява течност, която всички приемахме за кафе. Умората ме обгърна като тежко одеяло и аз затворих очи, като се помолих кафето поне малко да ми помогне.

— Здравей, кукличке, как се справяш? — каза някой.

Знаех, без да вдигам поглед, че е Пати Съливан, най-добрата ми приятелка и колежка. Обърнах се и й се усмихнах.

Тя се подпря на стената до мен, вдигнала единия си крак като кон, който си почива. Пати е червенокоса ирландка, пълничка, с розови бузи и зелени очи, с рижави вежди и винаги ми напомня за Синбад, макар че, естествено, никога не бих й го казала. Познаваме се от петнайсет години, учехме заедно и заедно изкарахме практиката си в залата за спешни случаи, бяхме преживели заедно любовта, няколко смъртни случая, разводи и, в случая с Пати, нов брак.

— Изцедена — казах. — Така се чувствам, а как се справям, не знам.

— Изцедена?

— Да, дори изпита.

Пати се усмихна.

— След поредната съботна вечер тук, позволено ти е.

— Какво мислиш, Пати? — запитах я, все още разтревожена заради Ливи. — Дали не съм приела неподходяща работа? Може би трябва да напусна, да изкарам практика по фермерство някъде, да изведа Ливи от града и да постигна по-добър живот за двете ни.

Но преди Пати да е успяла да отговори, пейджърът ми се обади и аз отново хукнах нанякъде.

— Ти си като кучето на Павлов! — извика Пати след мен. — Те се обаждат и ти веднага хукваш. Те се нараняват, ти ги поправяш. Не можеш да избягаш от всичко това.

И знаете ли какво? Тя беше права. Аз просто мечтаех на глас.