Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (73)

Глава 74

Смръщих вежди, докато гледах през решетките Бен, който беше в отсрещната, подобна на моята, килия. Той обаче не откъсваше поглед от охраната, която стоеше малко по-надолу по слабо осветения коридор. На масата пред мъжа беше доказателството, завързано с розовата лента.

— По дяволите! — изругах, като треперех от гняв и студ. — Дори не успяхме да видим дали старият граф е оставил вилата на Нона.

Бен сви рамене.

— Поне намерихме завещанието.

— Да, а сега ще трябва да намерим Донати, за да докажем, че той, а не ние, е истинският престъпник.

— Не бих се обзаложил на това. Донати отдавна е знаел, че играта е към края си. Той просто е взел парите ми и е побягнал. Никога вече няма да го видим.

— Иска ми се да ми го беше казал по-рано. — Отпуснах се тежко на дървената пейка и забих поглед в краката си. Забелязах, че ноктите ми се нуждаят от нов лак.

Бен се беше обадил на Маги и сега чакахме тя да пристигне с някой адвокат. Той ми каза, че тя се засмяла и казала да не се тревожим, защото ще ни доведе собствения си адвокат само след минута.

— Най-добрият, разбира се — казала тя.

Надявах се да се окаже права, а не да се преструваше, както когато гледаше на карти таро. Гледах гневно нелакираните си нокти на краката.

— Предполагам, че моментът е подходящ, колкото и всеки друг, за да те попитам дали реши да се омъжиш за мен.

— Какво? — Гледах Бен и наистина не вярвах на ушите си.

— Е, нещата могат и да се влошат. Така че искам да чуя лошите новини и сега. — Той се беше облегнал на решетките, в очите му се четеше отчаяние. — Каш е част от миналото, Джема — каза тихо. — Време е да продължиш да живееш.

Ледът, който обвиваше сърцето ми, наистина започваше да се топи. „Каш, помислих си. О, Каш, моята любов…“

— Омъжи се за мен, Джема.

Поне така мисля, че каза. Бях така замаяна, че го накарах да повтори.

— Омъжи се за мен, Джема — чух същите думи отново.

Преглътнах.

— Защо? Искам да кажа, защо искаш да се ожениш за мен?

— Защото си луда, забавна и ме караш да се смея, а и обичам косата ти.

— Косата ми? — Прокарах трескаво длани през косите си, които аз искрено мразех.

— Винаги съм искал да се оженя за ангел, слязъл от картините на Ботичели.

— Аз не съм ангел…

Той стисна здраво решетките и ме погледна право в очите.

— По дяволите, Джема — изстена, — защо правиш нещата толкова трудни? Обичам те. Само те моля да се омъжиш за мен.

— Докато сме в затвора? — Аз стиснах гневно решетките на моята килия. — Искам да кажа, не можеше ли това да стане на стъпалата на църквата в Рим? Или на терасата на някое кафе, докато пием шампанско? В градината на вилата на лунна светлина?

— Можеше — съгласи се той. — Но те моля сега.

Погледнах го, изпълнена със съмнение. Исках да го обичам свободно, исках да бъда свободна и да му го кажа. Исках да бъда свободна да обичам отново.

— Знам всичките ти тайни — прошепна той. — Познавам те, Джема, и те обичам.

Разплаках се. Едва ли беше най-подходящият момент, спиралата за мигли, която кой знае защо бях сложила, потече по бузите ми, докато подсмърчах неудържимо. Бен просто стоеше в своята килия и ме гледаше. Не каза, че всичко е наред. Просто ме гледаше и чакаше сълзите ми да престанат. Което и стана накрая.

— Окей, ето че вече го преодоля — каза той спокойно. — Ще се омъжиш ли за мен или не?

— Не — прошепнах объркана, но той изглеждаше толкова изненадан, че реших, че не съм предала правилно мислите си. Коленете ми омекнаха. — Бен Рафаел, обичам те — казах. — Ще се ожениш ли, моля те, за мен?

Той се засмя гръмогласно.

— Разбира се, че ще се оженя за теб, Джема Джерико.

Бях помолила мъж да се ожени за мен и той беше казал „да“. Бях най-щастливата жена на света. Замислих се за голямата си любов Каш. Винаги щях да деля любовта си между него и Бен. Отново бях жива. Всички, които познават болката от загубата на любим човек, знаят кога е дошла повратната точка, след която животът отново продължава.

Моят прекрасен Бен, моят спасител, моят нов най-добър приятел, моят любовник и моят съкилийник, пазителят на моите тайни, господарят на душата и тялото ми, щеше да стане и мой съпруг.

Бен извади малка велурена кутийка от джоба си и я плъзна към мен по пода между двете клетки. Проврях ръка през решетките и се опитах да я достигна, но не можах.

— По дяволите! — прошепнах. Като проврях и двете си ръце, почти успях. Да! Побутнах я към себе си. И пръстите ми се сключиха около нея.

— Отвори я! — каза Бен и коленичи в отсрещната килия.

Решетките се забиха в ръцете ми, но отворих кутийката и видях пръстена. Беше онзи същият, на който толкова дълго се бях възхищавала в магазина на „Понте Векио“. Същият, за който бях сигурна, че е даден на някоя флорентинка аристократка от нейния любим.

— Откъде знаеш? — прошепнах.

— Никога не подценявай силата на дъщерите.

— Ливи ти е казала?

Той кимна.

— Много ми се иска да можех да го сложа на пръста ти. И после да те целуна.

Коленичихме там, в нашите килии, и се гледахме един друг с копнеж. Сведох поглед към красивия си годежен пръстен, който все още беше на пода. Бутнах го няколко пъти към себе си и накрая успях да го взема и да го сложа на пръста си. Протегнах ръце през решетките, за да му го покажа. Той блестеше нежно на слабата светлина.

— Наистина ли те помолих да се ожениш за мен? — казах аз.

Бен кимна.

— И аз казах „да“.

— Тогава значи аз трябва да ти дам пръстен?

— И така е добре. Вярвам, че ще удържиш на думата си.

Въздъхнах щастливо и се опитах да прибера ръцете си обратно през решетките.

— О! — И после: — Ау! — И накрая: — Ауч!

Бях коленичила на пода на клетката с ръце, проврени през решетките.

Бен се плесна с длан по челото.

— Не ми казвай! — извика. — Като хваната в капан си.

— Може да се случи на всекиго. В такава ситуация.

— Жалко, че не помисли за това по-рано.

— Но тогава нямаше да мога да сложа пръстена на ръката си.

— Вярно е.

— И какво ще правя сега? — запитах безпомощно.

 

 

Докато пристигне Маги, вече бях освободена. Бяха прерязали решетките с някакъв тежък механичен трион и много се страхувах, че ще отрежат и ръцете ми. Както строго ми каза началникът на полицията, цената за тази „операция“ щяла да бъде платена от мен.

Разбира се, оказа се, че Маги познава началника. И тя му обясни на своята очарователна смесица от английски и италиански, че ние само сме търсили доказателството за моята собственост и че Донати е истинският престъпник, защото е взел парите на americano и е избягал. Извинихме се искрено на полицаите, че сме им изгубили времето, и им казахме, че оценяваме положените от тях усилия и че, разбира се, ще платим необходимата цена.

Тя ни изкара оттам само за секунди и ни настани в „най-добрата“ си кола, голям и стар жълт „Ролс“ от петдесетте, който се люлееше по тесните пътища величествено като бебешка количка. Шофираше нейният иконом/майордом/шофьор, а Маги седеше до него с последното завещание на графа все още прилежно сгънато на коленете й. Умирах да узная какво пише в него, но не исках да изглеждам нахална. Не и когато току-що се бях сгодила за мъжа, чиято вила можеше — или не можеше — да наследя.

— Бен и аз току-що се сгодихме — казах вместо това.

— В затворническа килия?! — Маги звучеше като Оскар Уайлд и аз се засмях. — Значи най-накрая я помоли, а, Бен? — добави тя.

— Направих го. После тя ме помоли да се оженя за нея. И двамата казахме „да“.

— Е, това, разбира се, го видях и в картите таро. Поздравления, мили, тази вечер ще пием шампанско, за да го отпразнуваме. Ще имаме и хайвер. Аз много обичам хайвер, а вие?

Изгледах нетърпеливо документа в скута й.

— Маги?

— Да, мила моя?

— Мислиш ли… Искам да кажа, можеш ли само да погледнеш завещанието и да видиш…

— Разбира се. — Тя разкъса розовата лента и зашумоля с хартията, покрита с почерк, сложен и тънък като паяжина. — Пиачере сам го е писал — каза тя. — И го е подписал сам, естествено. Имало е и свидетели.

Тя прегледа страниците набързо, после вдигна поглед и се усмихна.

— Победителят взема всичко! — извика, явно очарована.

— Маги — каза Бен ядосан, — кой, по-точно, е победителят, който взема всичко?

— Ами, София Мария, разбира се.