Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (60)

Глава 61

Тъкмо се бяхме настанили до обичайната си маса с изглед към залива, небето беше розово-оранжево от залеза, когато Нона каза:

— Bene.

Звучеше като котката, която е облизала сметаната. Проследих погледа й. Мистър Рафаел стоеше на входа. Ливи подскочи от радост. Прегърна Мъфи, като че ли бяха най-добри приятелки, и каза:

— Много се радвам да те видя.

Мъфи се усмихна широко и каза:

— И аз.

Гледах ги двете: Мъфи в напълно неподходящи къси панталонки от ликра и потниче с презрамки, обсипани с мъниста, със светлозелена коса, и дъщеря ми, вече почти обикновено руса, с бяла пола до коленете и обикновена тениска, но с много модерни сандали. Господи, помислих си, момичетата са си разменили ролите. Мъфи се беше превърнала в Ливи, а Ливи — в Мъфи.

После осъзнах, че щом Мъфи е тук, значи и Бен е тук. И ето че той изникна внезапно до мен в омачкани къси панталони, сгорещен, уморен и потен. А аз изглеждах определено великолепно в новата си червена шифонена рокля с аромата на виолетки около себе си. Дали и ние не бяхме разменили ролите си?

Сърцето ми прескочи не един, а няколко удара. Не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа. Прокарах разтревожено длани през косата си и си казах: „О, по дяволите, какво прави той тук!“. Изправих се на крака, а през главата ми минаваха мисли за бягство. После си спомних какво си бях обещала — никога повече да не бягам, защото, когато го правех, винаги се спъвах в нещо. Затова бързо седнах отново.

Келнерите гледаха подозрително Бен и Мъфи, докато те вървяха към нас покрай изискано облечените други гости на ресторанта. Бях готова да се засмея. „Раздърпани“ и „неугледни“ бяха подходящи думи, за да се опише техният външен вид, но знаете ли какво? Този външен вид не отнемаше нищо от фаталния чар на Бен. Особено когато погледна право в очите ми и ме накара отново да се почувствам единствената жена на земята.

— Джема — каза той и протегна ръка.

Пак станах, макар да не разбрах как го направих, без да обърна масата. Поех ръката му и двамата прекосихме отново терасата, следвани от любопитните погледи на останалите.

Състав от трима души изпълняваше песен, която ми се струваше, че знам добре — нежна, романтична и секси. Бен ме дръпна към себе си и започнахме бавно да танцуваме. Светлините бяха приглушени. Бяхме единствената двойка на дансинга. Усещах аромата на собствения си парфюм и на неговата пот. Мислех, че това е най-секси миризмата на света.

Гледах го в очите и си мислех, че това не е редно. Казах ли ви, че очите му са сиво-зелени, изпъстрени с малки златисти точици? Казах ли ви, че дланите му са силни и твърди? Казах ли ви, че познавах тялото му така, както познавах моето, и че ако танцувате много бавно с мъж, чиито движения познавате добре, осъзнавате ясно, че сте жена, и при това много слаба жена? И макар да знаех, че не бива да правя това, че трябваше да го отпратя да си върви, аз се радвах на танца.

Бен почувства въздишката ми и отлепи бузата си от моята.

— Тук съм, за да се извиня, Джема — каза той. — Луиза е просто стара позната. Познавам я от години. Между нас няма нищо. И никога не е имало. Вината за това е изцяло моя.

— Е, може би не е изцяло твоя — прошепнах аз, без да мога да откъсна поглед от неговия. Не исках да чуя нито дума повече за бляскавата Луиза.

Очите му, толкова секси, обходиха тялото ми от горе до долу и аз вече пет пари не давах, че обувките ми стискат. Дори не чувствах болката.

— Харесваш ми в червено — прошепна той с лице, толкова близо до моето, че чувствах дъха му. — Джема — продължи той все така шепнешком, — дойдох тук веднага щом разбрах къде си. По време на цялото дълго пътуване се питах защо го правя. А когато те видях да седиш на терасата с тази рокля и коса, подобна на картина от Ботичели, разбрах защо.

Погледнах устните му, после и очите му, и този път наистина ми се стори, че ще се удавя в тях.

— Готова съм да се обзаложа, че не си ме познал — казах, проява на глупост, естествено, и той въздъхна.

— Защо винаги ме прекъсваш?

— Съжалявам. Какво ми казваше?

— По дяволите, мисля, казвах, че ми липсваше, луда жена такава. Може би съм готов да се влюбя в теб, Джема Джерико.

Никога не съм можела да приемам лесно комплиментите.

— Да се махаме оттук — казах и се усмихнах като глупачка. — Но ти едва ме познаваш.

Той ме притисна силно в себе си. Подпря брадичка на челото ми и го чух да шепне: „Какво ще правя с нея?“. После отново ме погледна и каза:

— Помисли само колко хубави неща има за теб, които ми предстои да открия.

Триото отново подхвана същата песен и сега вече си я спомних. Беше „Ти пя за мен“ на Марк Антъни. Същата, в която се пееше за силната и неочаквана любов. Страхувах се, че песента се отнася за мен, за онова, което се бях заклела никога вече да не правя. В тази песен също така Марк Антъни казва, че не се страхува да обича, но аз се страхувах. Освен това никак не исках да се влюбя в мъж, който на практика ми е непознат и който можеше да разбие внимателно планирания ми живот.

Музиката спря и Бен ме изведе от помещението, далеч от любопитните погледи на другите клиенти. Далеч от Нона, Ливи и Мъфи, които, надявах се, се радваха на празничната вечеря по случай края на саботажа. Излязохме навън в нощта.

— Къде отиваме? — запитах аз.

— Където съм отседнал аз. — Той ми помогна да се настаня в прашния „Ленд роувър“. — Хотел „Сиренузе“ малко по-надолу по шосето. Нямаше стаи тук.

Погледнах го нервно изпод мигли. Това беше последната ми възможност. Можех да сляза от колата и да си тръгна, без дори да кажа „довиждане“. Но не го направих. Вместо това го целунах, а погледът му, който сякаш ме помилва, беше дълбок и всезнаещ. Само след минути бяхме в хотела.