Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (42)

Глава 42

Бяхме в Олтрарно, буквално преведено — „другата страна“ на реката, район, пълен с botteghe, миришещи на мухъл малки работилнички, където занаятчии гравираха дърво и великолепни „завъртулки“ за огледала и лавици над камини, където също така правеха трудни за изработване рамки за картини, а после ги позлатяваха. Рамките бяха красиви, независимо дали в тях после слагаха стари или нови картини. Също там обработваха на ръка най-меката кожа и пак на ръка шиеха елегантни чанти и изискани ръкавици. Където златарите правеха красиви пръстени, които после се продаваха на „Понте Векио“ и „Виа де Торнабуони“, където рисуваха керамични плочки във все едни и същи дизайни от години.

Самотно дърво изшумоля на внезапно излезлия вятър, докато вървяхме щастливи надолу по тесните криволичещи улици, надничахме в прозорците и решавахме какво бихме купили, ако сме богати. Разбира се, Бен беше богат, но това като че ли нямаше значение, защото играта беше забавна.

Купихме си торбичка узрели тъмночервени череши, сочни и сладки. Когато отхапах, пръсна сок и Бен го изтри от брадичката ми, а после облиза пръстите си. Разтопих се. Беше едно от най-секси нещата, които ми се бяха случвали. Просто се гледахме един друг, а после той се наведе и целуна сладките ми от черешовия сок устни. Тръпнех само като го гледах и си мислех колко би било хубаво отново да съм влюбена. Да се влюбя! Това не беше ли рефрен от песен на Марк Антъни? Описваше чудесно начина, по който се чувствах. Да, можех да се влюбя, ако си го позволях. Но, разбира се, не можех да позволя това да се случи.

Далечен гръм развали магията. Едри дъждовни капки закапаха по паветата и по главите ни. Скрихме се във входа на една къща и Бен каза:

— Как така не забелязахме, че ще вали?

Искаше ми се да отговоря, че е станало така, защото сме били прекалено погълнати един от друг, но, разбира се, не го направих. А после ръцете му ме обгърнаха и ние отново се целувахме, този път — истински.

Устните му се притискаха силно в моите и ги разделяха, изпиваха ме, докато не останех без дъх и не ми се завиеше свят от наслада. Струваше ми се, че сокът от черешите се е стекъл между краката ми. Желаех този мъж. Желаех го силно. Притисках се в него, вкусвах го, опитвах се да се увия около него. Усмихнах се, защото си спомних, че в Рим бяхме видели двойки, които се целуваха във входовете на къщите. Сега бях една от тях и побързах да си кажа, че е станало така, защото съм в Италия и че Италия ме съблазнява, а не този мъж. Не този прекрасен мъж, чийто твърд пенис се притискаше в тялото ми.

Когато се осъзнахме, той приглади косата ми назад. Лицето му беше толкова близо до моето, че вдишвах дъха му.

— Косата ти стърчи около главата като къдрав ореол — каза той учудено и аз я докоснах с длан, за да се уверя. — Ти си моят ангел, рисуван от Ботичели. — И после отново ме целуна.

Следващия път, когато прекъснахме целувката, за да си поемем въздух и да се опитаме да възстановим равновесието си, Бен погледна ниско надвисналото сиво небе и каза:

— Бурята няма да се размине. По-добре да излезем оттук.

— Но къде ще отидем? — Стисках ръката му с всички сили, а зъбите ми тракаха както заради внезапното застудяване, така и от нерви.

Горещината се беше изпарила с първия гръм, а сега и дъждът плющеше ритмично и силно. Ярки светкавици прорязваха небето. Мразя гръмотевичните бури, силата на природата ме ужасява.

— Страхуваш ли се? — Той повдигна едната си вежда с усмивка.

— Да — признах. За втори път в онзи ден.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за теб — каза той. — Но ще трябва малко да потичаме.

Докато стигнем края на улицата, вече бяхме мокри до кости. В едно павилионче търговецът беше изложил чадъри и ние си купихме един, сгушихме се плътно под него и затърсихме с поглед такси по безлюдната улица.

— Ще трябва да вървим — реши Бен, а когато го запитах къде отиваме, той каза: — Едно място, което знам.

И ние отново закрачихме из локвите. Бен държеше чадъра, а аз се държах за ръката му. Той беше доста по-висок от мен, а и вятърът духаше силно, така че дъждовните капки пак падаха върху мен.

Бен спря рязко и се огледа:

— Трябва да питам за посоката.

Мокра и трепереща, аз възкликнах:

— Но ти познаваш Флоренция! Тук си си у дома. Защо точно сега трябва да питаш за посоката?!

Той ме изгледа тъжно.

— Защото май сме се изгубили.

Свих се унило под чадъра. Вече не ми се искаше да мисля как изглеждам. Запитахме за мястото на неуверен италиански един мъж, който тъкмо влизаше в автомобила си, но той ни отговори с американски акцент като нашия, че вървим в съвсем погрешна посока. Трябваше да се върнем, да прекосим реката, да извървим още два жилищни квартала и щяхме да стигнем.

И така, ние се върнахме, като държахме чадъра пред телата си, но въпреки това потокът вода ни заливаше. Реката беше сива и бучеше, когато я прекосихме. Улицата беше абсолютно безлюдна и смълчана, но стигнахме до мястото. „Камилио“ на „Борго сан Джакопо“. Раят!

Само дето нашият вид не беше достатъчно добър за рая. Блузата ми беше залепнала за гърба, а и за гърдите, краката ми бяха подгизнали, а косата ми беше залепнала за главата като мокра козина на куче.

Жълтеникавите стени на заведението отразяваха светлината на лампите, миришеше на цветя, на вино и на сосове с подправки. Мястото беше толкова старо, колкото всички други във Флоренция, и от десетилетия тук се сервираше превъзходна храна. Имаше стъклена врата с дантелена завеса и звънче, което издрънча, когато влязохме. Тук познаваха Бен, стиснаха му ръката, взеха чадъра ни и изразиха съчувствието си, задето сме така мокри, след което ни заведоха до маса в задната стая.

Засмяхме се, когато се погледнахме един друг, после си казахме: „Какво пък, по дяволите!“ и се подсушихме, доколкото можахме, с хартиени кърпички под неодобрителните погледи на две американски матрони, които очевидно мислеха, че подбиваме реномето на заведението.

— Нямат никакво съчувствие към двама души, които са се осмелили да излязат в бурята, за да дойдат тук — прошепна ми Бен.

— И не само това — прошепнах му в отговор, като изстисквах вода от кичурите коса, които усуквах. — Техните коси са в безупречно състояние.

После съвсем неочаквано се сетих за Нона и Ливи.

— По-добре да се обадя у дома — промълвих виновно, като имах предвид хотела в Бела Пиачере.

— Аз — също.

— Първо ти — казах.

И така, той изчезна и се върна след няколко минути усмихнат.

— Познай! В Бела Пиачере не вали. Както и да е, Фиамета ще заведе Мъфи да прекара нощта при Маги Марчези.

— Мой ред е. — Изправих се и отидох до телефона.

Нямах никакъв проблем да се свържа с Нона.

— Какъв дъжд? — запита тя подозрително. — Тук не вали.

— Мамо — казах аз с въздишка, — тук пък има ужасна буря. Истински потоп. Не знам кога ще се върнем. Както и да е, тук съм с Бен Рафаел. Опитваме се да премислим нещата.

— За вилата, имаш предвид?

— Разбира се, че това имам предвид, мамо. — Кръстосах пръсти, защото това беше лъжа. — Кажи на Ливи, че тази вечер е свободна да не помага в кухнята — добавих. — За да може да ти прави компания.

— Добре. Но Роко Чезани също ще дойде на вечеря.

— Значи ставате трима, мамо. — Замислих се за Роко, внезапно станала подозрителна. — Знаеш ли нещо по въпроса за водата във вила Пиачере, мамо?

— Водата? Разбира се, че не знам — каза тя бързо-бързо, като че ли въпросът не заслужаваше нейното внимание, но аз се питах дали и нейните пръсти не са кръстосани.

Бен издърпа стола, за да седна.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно.

Но все още мислех за Роко Чезани и водата.

— Поръчах червено вино — каза той и напълни чашата ми със сочно младо „Кианти“.

Отчупвахме от чудесния пресен хляб така, като че ли не бяхме яли цял ден, което май и така беше. Бяхме изяли по две пасти, по няколко череши и… почти се бяхме изпили с погледи един друг.

Поръчахме горещи, домашно приготвени спагети със сос „Болонезе“ и ги изядохме, като се държахме за ръце през масата. Дланта на Бен беше по-топла от моята. Като го гледах, се питах за какво ли мисли.