Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (66)

Глава 67

Внезапно въздушно течение премина през стаята. Пламъкът на свещите трепна, а после с леко съскане те изгаснаха. В онази нощ нямаше луна и високите прозорци отразяваха единствено мрака. Бен разбута огъня с дълъг железен ръжен и хвърли в него още един пън. Гледах профила му, очертан на светлината на високите червени пламъци. В този момент той се обърна и ме погледна. Видях в очите му отчаянието на душата ми, и с голяма нежност той дойде и седна до мен. Сложи още възглавнички зад гърба ми и двамата се подпряхме на тях. Взе ръката ми и каза:

— Всичко е наред, Джема. Каквото и да е, сега всичко ще бъде наред, обещавам.

Пожелах си това да е истина.

— Най-трудното в това да бъдеш лекар от спешно отделение е — казах тихо, с далечен глас, който дори едва аз разпознавах като моя собствен, — да кажеш на семейството на жертвата лошата новина. И сега се чувствам по този начин. Никога не съм говорила за това с когото и да било, дори с Нона, нито с най-добрата ми приятелка, Пати. Просто не можех, нали разбираш, защото щяха да узнаят колко голяма е вината ми.

Ръката на Бен стисна моята по-силно и аз почувствах част от неговата сила да се прелива в мен.

— Но сега — казах, — заради онова, което се случи между нас, заради нас, знам, че трябва да ти кажа. Да ти обясня за Каш. Ние се срещнахме случайно в „Старбъкс“ и аз се влюбих от пръв поглед. Той беше по-млад от мен с около шест години. Предполагам, че не е чак толкова много, но аз бях в началото на трийсетте, а той беше още на двайсет и няколко. Все си мислех, че някой ден ще ме зареже заради по-млада жена, за някоя великолепна деветнайсетгодишна красавица без стари чувства и деца. Но после, когато го опознах по-добре, си казвах, че Каш не е такъв. Че той е по-различен, специален.

Гледах мълчаливо в тъмните прозорци, подобни на празни черни дупки в тези стени, пълни с цветове и живот, и ето че изведнъж отново преживях живота си. Нашият живот. Този, който имахме аз и Каш заедно.

Разказах на Бен за нашата първа среща и за това, как му бях поверила чантата си, което символично означаваше, че му поверявам и живота си. Спомних си забавните моменти и сандвичите, които ядяхме между ненормалните часове на моите дежурства и неговите представления в театъра. Прекрасният ден в малката странноприемница в Нова Англия. За това, колко нежен и отзивчив беше той с Ливи, която също го обожаваше. За нашите планове за къща в провинцията, за голямото куче нюфаундлендска порода за Ливи, за моя нов живот на провинциален лекар и за възможния успех на Каш на Бродуей.

Когато си млад и влюбен всичко е възможно. А тогава бях влюбена за първи път и въобще нищо не знаех за любовта. Не знаех колко нежно докосва тя и сърцето, и тялото, как превзема ума ти и не искаш да мислиш за нищо друго, как не искаш никого другиго на света. И как мислиш, че винаги ще бъде така.

Никой не ми беше казал, че „завинаги“ просто не съществува. Разказах на Бен колко щастливи бяхме по време на онова пътуване със самолет до Далас и колко лесно Ливи се беше приспособила към семейството на Каш, колко любезни бяха те и с двете ни, колко мило ни бяха приели. И после важната новина на Каш, че отива в Холивуд, за да стане известен филмов актьор. И аз бях сигурна в това, защото с неговия външен вид и талант как можеше да бъде другояче.

— Трите месеца, в които той отсъства, бяха най-дългите в живота ми — казах на Бен. — Имаше и още няколко дълги месеци преди това, когато още учех в медицинското училище и се подготвях да стана майка. Самотата има много форми и всички ние се справяме с нея по различен начин. Аз избрах да запълня живота си с работа. Бяхме само аз, Ливи и Нона. Докато не срещнах Каш. Както и да е, най-после Каш завърши филма, но остана още няколко седмици, за да се срещне с агенти, продуценти и режисьори, да подсигури следващата си работа. „Работа“, така се изразяваше Каш. Казваше, че това е работа като всяка друга, само че изисква да вложиш повече от себе си, известни усилия, за да се превърнеш в друг човек за известно време. Казваше още, че животът на актьора не е лесен и че понякога му се струва, че всички те са шизофреници, което, разбира се, не беше вярно от клинична гледна точка, но пък нали не можех през цялото време да се правя на всезнаещия лекар. Просто се радвах, че се е върнал у дома.

Отново замълчах и се загледах през тъмните прозорци на осмоъгълната стая и мислех за завръщането на Каш у дома, за това, как се чувствах, когато той отново беше с мен, с нас. Той успяваше да ни направи част от живота си, да ни измъкне от всекидневната рутина, към която се придържах, за да поддържам ред и напредък в живота си. Разказах му колко много се смеехме, когато посещавахме зоологическата градина, когато ядяхме барбекю, когато опитвахме италианска храна или пък гледахме шоу програми, в които участваха негови приятели. За това как се чувствах част от неговия свят, как ходех с него на партита след представления, как там пиехме евтино вино и откривах, че го ревнувам от младите момичета, които се бореха да направят първите си стъпки по стълбата, за която знаеха, че води към славата и успеха. Не ревнувах заради външния им вид и още непробудената им сексуалност, ревнувах заради свободата им. Те ме караха да осъзнавам, че никога не съм била свободна. Веднага след гимназията аз станах омъжена жена, а после и лекар. И всичко това без минута почивка. Никога не бях просто самата себе си.

Погледнах Бен. Той все така ме държеше за ръката и гледаше надолу със сериозно изражение на лицето. Мълчеше. Чакаше да продължа.

— Когато Каш се върна, светът ми и животът ми отново станаха прекрасни — казах аз и се усмихнах на приятните спомени. — Нали знаеш старото клише за розовите очила — е, това бях аз. Виждах всичко през розови очила. Работата ми се струваше по-лесна, предполагам, защото влагах в нея по-малко чувства. Нямах дори нищо против отвратително студената зима. Както и да е, в онази нощ, която беше събота, трябваше да свърша смяната си в полунощ. В спешното отделение беше обичайната лудница, но бях още жива и нащрек. Каш щеше да вечеря с новия си агент, който беше дошъл от Холивуд специално, за да го види. „Важно е, каза ми Каш. Агентът мисли, че се изкачвам нагоре, Джема.“ Още виждам изражението на лицето му, с което бяха казани тези думи — смесица между триумф и благоговение. Пожелах му късмет, той се засмя и каза: „Никога не казвай това на актьор, скъпа. Това винаги означава, че той ще си счупи някой крак“. „Е, ако си счупиш крака, аз ще ти го наместя“, отговорих му.

Не се уговорихме в колко часа ще се срещнем, защото той не знаеше колко ще се забави, а пък и аз обикновено бях изтощена след съботната смяна. Но тогава исках да го видя, да чуя за новите предложения, които, тайно се страхувах, отново щяха да ми го отнемат. Обадих му се на мобилния телефон. Тъкмо тръгваше от ресторанта.

— Добри новини, скъпа — каза ми. — Всичко е чудесно в Холивуд.

— Радвам се, Каш — казах, макар и да долових лека нотка на недоволство в гласа си. — Хей, чуй, тази вечер не съм толкова уморена. Защо не дойдеш да ме вземеш? Можем да изпием по чаша кафе и да ми разкажеш всичко.

Чух смеха му, този негов великолепен смях, който толкова много ме беше заинтригувал, когато го видях за първи път.

— Ще бъда там след петнайсет минути — каза той.

— Нямам търпение — казах и се усмихнах, защото беше истина.

Като удари дванайсет, бях свободна да напусна спешното отделение, защото друг колега пое работата. Отидох да измия болничната миризма от лицето и ръцете си. Съблякох престилката си и попригладих дънките и пуловера, напудрих носа и сложих малко червило на устните си. И дори се сетих да вчеша косата си. Пожелах „лека нощ“ на останалите и излязох през автоматичните стъклени врати, за да го чакам отвън. Разбира се, отново валеше. Нима не е така винаги в събота вечер? А точно тогава дъждът се лееше като из ведро. Треперех. Вдигнах яката на палтото си и зарових носа си дълбоко в нея. Докато минутите минаваха, мислех, че може би все пак не е толкова лошо да имаш палто от норки. А минутите минаваха и минаваха… Обадих се на Каш за втори път. Той не отговори, но знаех, че беше разсеян и често забравяше да включи телефона си. Крачех нагоре-надолу пред болницата и гледах за неговата малка червена спортна кола.

Чух воя на полицейските сирени и рева на пожарните коли, но това не беше нещо необичайно в района. Обичайно нещо беше и линейката, която бързо се стрелна в нощта. Втренчих поглед по-надолу в улицата, но нищо не видях. Блъснах се в Пати, която каза:

— Хей, мислех, че си си отишла у дома още преди двайсет минути.

Казах й, че чакам Каш. Че той ще ме вземе, но ужасно закъснява. А тя каза:

— Е, по-добре влез отново вътре, вместо да мръзнеш тук. Да изпием по чаша кафе.

И така, аз се върнах обратно вътре с нея. След няколко минути получихме обаждането. Пати ми съобщи, че карат пострадал в автомобилна катастрофа, чиито главни наранявания са по главата и гръдния кош. Чух воя на сирените на линейката. И сърцето ми подсказа, че това е Каш. Изтичах и си облякох престилката. Лекарската престилка, на която беше официалната ми значка, което означаваше, че знам какво правя. Глупаво, знам, но тогава това имаше значение, правеше ме по-способна да се справя със ситуацията.

Каш беше привързан с ремъци за носилката. Ръката му висеше през ръба и пръстите му бяха свити в юмрук — като на малко дете. Видях красивата му руса коса, сплъстена от кръв. „О, мили боже, помислих си, не може да е истина… Това не може да е истина… Моля ви, нека някой ми каже, че сънувам…“

И тогава Каш отвори очи. Бях готова да се закълна, че се усмихва.

— Съжалявам, че закъснях, скъпа — прошепна, а после очите му отново се затвориха и останах извън неговия свят на болка.

Помогнах да го преместят от носилката на масата. Проверявах жизнените му функции, докато санитарите режеха и отстраняваха дрехите му, и се опитвах да не мисля, че това е мъжът, когото обичам, моят любовник. Пати беше до мен, целият екип беше с мен. Мълчаха и работеха бързо, вършеха онова, което умееха най-добре на света.

Каш се беше ударил в камион — една от онези огромни лъскави цистерни, в които колата ти се оглежда, ако караш зад тях. Само че Каш не беше видял нищо заради дъжда. Колата му беше стар модел и нямаше въздушни възглавници. Имаше фрактура на черепа. Кормилото се беше забило в гръдния му кош. Интубирах го, но видях на монитора, че жизнените му функции отслабват. Пострадали бяха и белите му дробове. Ребро се беше забило в стената на гръдния кош и беше пробило единия бял дроб. „Принцеса Даяна умря така, помислих си. Точно така.“

— Не умирай! — Викът сякаш беше заседнал в гърдите ми. Но Каш се давеше със собствената си кръв. И всичката ми подготовка и целият ми опит не можеха да го спасят. А точно това правех всеки ден, за бога. Спасявах живота на хората.

Спрях да говоря и погледнах мрачно Бен.

— Но не успях да спася мъжа, когото обичах.

Чух го да си поема бързо и рязко въздух. Аз не плачех. Не можех да плача повече за Каш. Сълзите ми бяха пресъхнали.

— Джема, толкова съжалявам. — Той вдигна безпомощно рамене. — Съжалението ми не е достатъчно, но не знам други думи, с които да изразя чувствата си. Освен да кажа, че виждам болката ти. Че разбирам загубата ти. И твоята безпомощност.

Гледах го втренчено и за секунда силното му мургаво лице доби очертанията на Каш — толкова рус, толкова млад, толкова красив. Някъде в сърцето ми, в главата ми, образите на двамата бяха преплетени… Само че нямах право на тази нова любов.

— Не само че не го спасих — прошепнах. — Аз го убих. Каш щеше да бъде жив днес, ако не му се бях обадила по телефона, ако не го бях помолила да дойде да ме вземе. Той нямаше да е на път зад онази цистерна. Щеше да си бъде у дома и да ме чака.

Той мълчеше. С наведена глава и приведени рамене гледах как черната котка се протяга и става от възглавничката. Тя отиде до Бен и го загледа внимателно, после седна пред него. Жълтите й очи се местеха от Бен към мен и обратно. И котката сякаш чакаше.

Бен въздъхна дълбоко. Не беше толкова глупав да каже: „Виж, вината не е била твоя. Това би могло да се случи по всяко време, ти не си била отговорна“. Беше мъж, който разбира фактите. Бизнесмен като него знаеше всичко за отговорността.

— И така — казах и долових слабото треперене на гласа си, — реших да се посветя на работата. Не бях успяла да спася Каш, но щях да направя най-доброто, на което съм способна, за да спася други, които влязат през вратата на болницата. Щях да работя дълги и дълги часове, възможно най-упорито, въобще — да правя всичко възможно. Бях убила любовника си и не исках да имам повече любовници. В живота ми нямаше да има нищо друго, освен семейството и работата ми. Нямах нужда от нищо друго. Беше нещо като да посветиш живота си на Бога с надеждата, че той ще прости ужасните ти грехове. И точно така направих.

— И Бог прости ли ти?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Ти със сигурност не си си простила.

— Непрекъснато бях толкова заета, че нямах време да мисля за вина. Мислех, че тази моя свръхактивност ще блокира спомените за Каш. Но вътре в мен кипяха и вина, и страх, и безпомощност. И гняв. Толкова много неща се случваха под външно спокойния ми делови вид — неща, чието съществуване не исках да призная. Мразех се. Мразех лекарката, която не беше успяла да спаси живота на любовника си.

Той галеше ръката ми — леки и нежни докосвания като близването на котешко езиче.

— Сигурно си била много самотна.

— Самотна? Нямах време за самота. Бях наистина много заета, дяволски заета.

Тогава се обърнах и го погледнах. Пламъците танцуваха по лицето му — по доброто му, красиво и силно лице.

— Бедата е в това, Бен — прошепнах, — че все още го обичам.