Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (39)

Глава 39

Джема

Бях в alimentaria. Исках да купя италианско лекарство, което да премахне болката и лошото ми настроение, като ясно осъзнавах, че дузина очи ме наблюдават, докато правя покупката. Госпожицата предположи, че имам нужда от лекарство за черния дроб (италианците, изглежда, обвиняват черния дроб за всяко неразположение на организма). Усмихнах се на мълчаливите старици, покрили глави с черни шалове, които се мотаеха в магазина и без съмнение щяха да продължат разговора си веднага щом излезех. Надявах се, че не им преча чак толкова много.

— Ciao, dottoressa — казаха те и ми махнаха малко неуверено, когато им казах „довиждане“.

Засмях се. Харесваше ми, че всички знаят коя съм и с какво се занимавам. Така се чувствах по-сигурна, макар и не толкова, колкото в стаята за спешно отделение.

Тъкмо бях минала през вратата, когато видях тъмнозеления „Ленд роувър“ на Бен Рафаел да подскача по павирания площад. Той спря пред хотела и аз ускорих крачка. Дали не искаше да види мен? Видях го да слиза от колата, да отворя широко вратата, а после видях собствената си дъщеря. И тогава… Дали това беше Мъфи? Сърцето ми прескочи един удар — нещо, което никога не е добър признак. „О, господи, Ливи, помислих си, какво си направила сега?!“

Най-после стигнах до тях и погледът ми срещна този на Бен. Неговият беше твърд и изразяваше гняв. Моят — тревожен.

— Трябва ли да кажа какво се е случило? — запита студено той.

Погледнах Ливи, после отново него.

— Мисля, че мога да си представя.

— Твоята дъщеря е отговорна за това. — Той избута Мъфи напред, за да мога да я видя по-добре.

Огледах щръкналата й светлозелена коса, дрехите й, ниските и равни обувки. Помислих си, че ваденките — татуировки на обратната страна на дланта й и ноктите с цвета на изсъхнала кръв са добро допълнение на общия й външен вид. Беше се присъединила към редиците на „Носферату“.

— Ливи? — изгледах я строго.

Погледът издаваше вината й.

— Аз просто исках да й помогна, мамо. Искам да кажа, не мога да оставя една приятелка да живее с външността на Полиана, нали?

— Вярно е. — Погледът на Мъфи издаваше, че е убедена в онова, което казва. — Мразех външния си вид. Исках да изглеждам като Ливи, да бъда като нея. Вече ми е омръзнало, а и съм уморена да не бъда истински човек.

— Истински човек? — каза Бен, силно озадачен.

— Е, ами не бях истински човек — каза Мъфи твърдоглаво. — Бях малкото момиченце на мама, онова, с което тя обичаше да се хвали по партитата, идеалната малка дама. Е, ако искаш да знаеш, аз не съм съвършена и не искам да бъда съвършена, а Ливи е моя приятелка и не е виновна за нищо. Помолих я да го направи.

— Всъщност — казах аз и не можах да сдържа усмивката си, — светлозеленото е много приятно и отива на загорялата ти кожа.

— Можех да очаквам, че ще заемеш такава позиция — каза ядосано Бен. — Не знам как ще накажеш дъщеря си за постъпката й, доктор Джерико, но те предупреждавам да я държиш далеч от Мъфи. Не искам да я виждам близо до дома си!

Неговият дом! Гледахме се гневно, от очите ни изскачаха искри.

— Ще се справя с Ливи, както аз си знам — казах. — И нека ти припомня, че онова, което наричаш свой дом, всъщност е мой дом.

Той ми хвърли последен гневен поглед. После каза на Мъфи да влезе в колата и се настани зад волана. Гумите изскърцаха, когато обърна на площада, а ние видяхме Мъфи да ни маха с ръка, докато бързо се отдалечаваха. Махаше на нас.