Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (41)

Глава 41

Над хълмовете се носеха пухкави облаци. Лъчите слънчева светлина си пробиваха път през тях и оцветяваха пейзажа в златисто и кехлибареножълто.

Вървях по Lungarno delle Grazie, ръка за ръка със заклетия си враг, и възторжено си мислех, че не съм виждала по-прекрасна гледка от тази река и тези каменни сгради. Не познавах и по-прекрасен мъж от този, с когото бях.

Не можех да си обясня това чувство. Дали не се беше породило само защото бях в Италия? Или защото бях просто слаба жена? Или просто защото се забавлявах? Нищо сериозно. Нямаше нужда да се връщам към старата си клетва и въобще да правя каквото и да било драстично. Можех просто да се забавлявам, малко разнообразие. И какво от това, по дяволите?

За човек, който вижда Флоренция фактически за първи път, имах прекрасен екскурзовод. Бен знаеше всички подробности, дати, историята на всяка значителна сграда и на всяка статуя.

Спряхме се на площад „Санта Кроче“, за да се насладим на удивителните пропорции на този наистина огромен площад, от всички страни на който имаше сгради от тринайсети век.

Бен каза:

— Има нещо специално, което трябва да ти покажа — и ме накара да вляза в църквата.

Стъпките ни отекваха в тишината, докато вървяхме към базиликата. А там, приятели мои, беше гробницата на Микеланджело. Изпитах същото чувство, както в Рим, когато видях останките от храма на Марк Агрипа. Шокът от това, колко древни са тези сгради, каква част от живота са, дори от нашия живот днес, удивяваше и ума, и душата ми. Е, точно така се почувствах и сега. После се сетих за Нона такава, каквато беше в „Хаслер“ и за Микеланджело от Лонг Айлънд и се засмях.

— Какво е толкова смешно? — прошепна Бен.

Когато му казах, той също се засмя:

— Радвам се да знам, че поне си мислела за мен.

Погледите ни се срещнаха над гробницата на Микеланджело и за миг повярвах, че светът престана да се върти.

Вратът ме заболя да гледам удивителните мозайки от вътрешната страна на купола, изпълнени от венециански майстори през тринайсети и началото на четиринайсети век.

После застанахме изпълнени с възхищение пред голямата Източна порта на Дуомо, катедралата, построена от Лоренцо Гиберти, живял от 1378 до 1455, както ми каза Бен. Той ми каза също така, че някога са я наричали „Вратата към рая“. Имаше десет бронзови панела, изобразяващи, както го описа Бен, „десетте топ истории от Библията“, но, което беше още по-интересно, бяха двайсет и четирите глави на художници от онази епоха, включително автопортретът на Гиберти.

После Бен отново ме хвана за ръката и ние тръгнахме по спиралното каменно стълбище, което беше толкова тясно, че изпитвах ужаса на клаустрофобията. Докато стигнем върха, което ми се стори цяла вечност, сърцето ми биеше тежко и учестено поради множество различни причини. Гледах в захлас прострялата се под нас Флоренция и Тоскана, завладяла хоризонта, реката, която се виеше, а зад нея — света, който се разтваряше в неясни цветове. Зави ми се свят и се облегнах на кубето на Брунелечи.

— Не понасям добре височините.

Бен стоеше на самия край и попиваше гледката с жадни очи. Обърна се и ми се усмихна широко.

— Уплаши се, ха?

— Точно така — прошепнах.

Той видя измъченото ми лице, съжали ме и ме хвана за ръката, поведе ме надолу през онези безкрайни и доста остарели каменни стъпала обратно към безопасността на улицата.

После, за да успокоя разбитите си нерви, моят екскурзовод — който, повярвайте ми, се държеше като самия мистър Чар — ме заведе в кафе „Rivoire“ на площад „Della Signoria“, чайна, издържана в смесица от стар и нов стил, където, тъй като въздухът внезапно захладня, пихме топъл шоколад и изядохме по няколко пасти, а захарта полепна по целите ни лица. Изглеждахме така, сякаш сме яли пасти в продължение на години.

Бях очаквала Бен да е докачлив, враждебен, ядосан. Какво, чудех се, ставаше? Но всъщност не исках да знам отговора. Бях щастлива. И със сигурност не мислех за миналото. Нито за бъдещето. Точно това се нарича „да живееш за мига“. И има много неща, които могат да се кажат по въпроса. Понякога.

Въпреки че огромният площад сега е просто нещо като паркинг, все още можете да седнете и да гледате Палацо Векио, който е строен през четиринайсети век. Бен ми каза, че той е истинското сърце на Флоренция. Отпусната, доволна, се питах защо звукът от падащата вода в шадравана може да бъде толкова съблазнителен в летен следобед.

Не говорихме много. Бяхме прекалено заети да гледаме Флоренция и да хвърляме крадешком погледи един към друг. Тъкмо казвах, че горещият шоколад е като разтопено злато, когато твърде неочаквано Бен каза:

— Взе ли душ днес?

Знаех, че денят беше прекалено дълъг, но със сигурност нещата не можеха да бъдат чак толкова лоши. Той също не миришеше. Но той беше, доста неочаквано наистина, много сериозен.

— Разбира се — казах скромно, да не кажем — предвзето. — А ти не взе ли?

— Взех. Но с голяма трудност.

Не можех да си представя за какво говори.

— Във вила Пиачере вече два дни няма вода — каза той. — Трябваше да нося вода от старите цистерни, за да можем дори да си направим кафе.

Запитах се какво общо има този личен въпрос с мен или с това, че седим заедно и пием горещ шоколад и, както си мислех, прекарваме добре.

— Съжалявам — казах учтиво.

— Човекът от службата ми каза, че имало прекалено много туристи, които вземали душ, прекалено много плувни басейни и… общо взето, това се случвало непрекъснато.

— И така ли е?

— Досега никога не се е случвало.

Погледът му не се отделяше от моя. При други обстоятелства, може би щях да бъда изкушена да се удавя в очите му, както правят героините от любовните романи, но той очевидно не мислеше романтично в този момент.

— Не се е случвало никога, преди ти и твоето семейство да дойдете в Бела Пиачере и да предявите правата си над вилата.

Беше мой ред да го гледам втренчено.

— Ти… Възможно ли е да казваш, че аз имам нещо общо с това? Че аз прекъсвам достъпа на вода до дома ти?

Мислех, че правилно изразеното ми възмущение ще му подскаже, че греши. Наистина, той въздъхна и се извини. Каза, че не знаел какво се е случило, но че е дал доста голяма сума пари на службата за вода, защото му казали, че има неплатени сметки и че водата ще му бъде пусната отново на следващия ден.

— Е, добре — казах рязко аз. — Тогава ще можеш да вземеш душ на спокойствие.

— Съжалявам! — Той хвана ръката ми през масата. — Разбира се, че нямаш нищо общо с това. Ти си прекалено благородна. Ти си лекар. Не би прибягнала до саботаж, макар много да искаш да ме изгониш от вилата.

— Искам да намеря Донати, да ти покажа завещанието и да те изгоня от вилата съвсем законно — казах аз. — И това е истината.