Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (16)

Глава 16

Следващия следобед седях под сянката на лозата в стар плетен стол в занемарената градина в задния двор на хотелчето. В скута ми лежеше книга, а на масата до мен имаше чаша освежаваща лимонада. Над главата ми висяха малки твърди зелени зърна грозде, лехата с марулите беше завладяна от жълтите цветове на някакъв дребен сорт тиквички, а от каменната стена до мен долиташе ароматът на узрели домати. В далечината, нагоре по хълма и между дърветата, виждахме кораловочервения покрив на вила Пиачере да блести като мираж в следобедната горещина.

Затворих очи и въздъхнах. Като че ли животът не беше достатъчно сложен и без това, ами сега бяхме натоварени и с огромна стара къща. Щяхме да отговаряме и за данъците, а само Господ знаеше какви са данъците в Италия. Не можехме да си ги позволим, освен ако не печелехме достатъчно от летните наеми, в което много се съмнявах.

Преди няколко дни, в Рим, желаех въобще да не бях идвала тук, но въпреки всички новоизникнали проблеми, внезапно се почувствах в мир с този свят. Поне този следобед се чувствах така.

Не можех да си спомня кога за последен път съм прекарала цял ден в бездействие. Тази сутрин спах до късно. Взех душ, после закусих с все още топъл хляб и прясно сварено кафе с гъста прясна сметана. Махнах за довиждане на Нона и Ливи, които заминаха с кола за Флоренция. Нона беше седнала уверено зад кормилото. Искаха да си купят нови рокли за партито на четвърти юли. Отказах да отида с тях. Исках да се свържа с адвокат Донати и да разбера какви са „усложненията“, свързани с вилата.

Вече се бях опитала да му се обадя, но никой не вдигаше на номера, даден ми от дон Винченцо. Сега опитвах отново. Все още никой не отговаряше. Отидох пеш до църквата, където хванах отчето по средата на молитвата, като в същото време той бършеше с носната си кърпа праха от медните свещници до олтара.

— Господин Донати вероятно е в Лука — каза ми той весело. — Има бизнес там. Опитайте утре, защо не?

Защо не, наистина? Вече се заразявах от мързеливото настроение на италианците. Утре вероятно щеше да бъде също толкова добре.

Разходих се по площада, като от време на време спирах да поговоря с новите си приятели, с които се бях запознала едва вчера. Те искаха просто да ми стиснат ръката и да се поинтересуват за здравето ми. Усмихвах им се лъчезарно и се опитвах да кажа на италиански:

— Благодаря, добре съм. Всички сме добре. Благодаря ви за гостоприемството.

Но това ми струваше такова усилие, че вътрешно стенех. Как така успявах да поставя точна диагноза за мозъчен аневризъм и през целия си живот да не успея да науча нито една дума на италиански, родния език на майка ми? Второто ми решение за деня беше да науча италиански.

Надникнах в бара. Малък черно-бял телевизор с антена като уши на заек отново показваше футболен мач, въпреки че нямаше никой наоколо. Скрих се бързо, прекосих площада и си купих прекрасен сладолед с шамфъстък. Докато му се наслаждавах, огледах редиците от вкусни мортадели и салами, шунка и сирене в магазина, наричан от местните salumeria, а после бавно направих кръг и се върнах в хотелчето, където отново се настаних на градинския стол. Реших, че е време да дефинирам и да потърся решение на някои от проблемите си. А вместо това просто заспах дълбоко.

Това вероятно беше най-спокойният ден в живота ми, ден, в който напълно си отпочинах. И за първи път от доста време насам дори не се сетих за Каш Драмънд.