Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (30)

Глава 30

Джема

През всичките часове, прекарани в пазаруване, ми бяха необходими точно единайсет минути, за да се приготвя за партито на Маги. Пет — да взема душ, да си измия косата и да намажа тялото си със скъпия нов лосион. Една минута — да бухна косата си с надеждата, че ще изсъхне, докато стигнем на партито. Три минути — да напудря носа си, да очертая устните си с молив и да сложа на скулите си малко от ружа на Ливи. Една минута за спиралата на миглите и само леко докосване на клепача с бронзови сенки, отново собственост на Ливи, имайте го предвид. Как досега не съм знаела колко много козметика има дъщеря ми? Започвах да мисля, че има много неща, които не знам за нея. Още една минута, за да облека роклята (забрави всичко останало — то е необходимо само когато наистина имаш нужда от мъж!) и секунда да обуя елегантните сандали с каишки и да проверя в огледалото какъв е резултатът.

Единственият проблем беше, че огледалото беше високо един фут и половина, а с новите сандали аз бях вероятно над шест фута и трябваше да се наведа, за да видя главата и раменете си. После трябваше да се повдигна малко, за да видя талията си и накрая — да наклоня огледалото, за да видя полата, която стигаше до коленете ми.

Нервно гризях долната си устна, докато не се сетих, че така изяждам червилото си. Не бях доволна от това, което виждах. Роклята изглеждаше чудесно на закачалката, но не и на мен.

Ливи беше права, мислех си мрачно, трябваше да я пробвам в магазина, но аз бях непреклонна. Беше ми дошло до гуша от пазаруване и сега плащах цената за моя инат. Роклята беше красива, но не беше я облякла подходяща жена. Аз не бях красавица.

Хората казват, че има две неща, които правят жената красива: любовта и бременността. Не бях сигурна колко красива съм била по време на бременността си с Ливи, но може би беше така, защото по онова време не бях обичана. Бях сама в живота и ми беше трудно, не бях сигурна в собствените си чувства, не бях сигурна как щеше да протече раждането, а бъдещето беше обвито в мъгла. Но после се роди Ливи и тогава чудото се случи, бях красива, защото бях влюбена в нея.

Беше различно обаче, когато бях влюбена в Каш. Тогава се чувствах обичана. И може би тогава за мен се случи истинското чудо. Вървях възторжено през живота, захвърлих очилата и си купих контактни лещи, гримирах очите си и носех секси бельо. Изглеждах като жена, а не просто като лекар, чувствах се жена така, както никога преди и никога след това. В онзи момент мислех, че това няма да се случи никога вече.

Чух Нона да ме вика и все още с мислите за Каш си сложих очилата, взех дамската си чанта и забързах надолу по стълбите, за да се присъединя към тях.

Амалия и дъщеря й излязоха, за да се възхитят на облеклото ни, и, повярвайте ми, Нона наистина беше достойна за възхищение. Извивките й бяха пищни и веселата жълта рокля ги подчертаваше, перлите й придаваха изискан вид, а краката й изглеждаха много дълги заради високите токчета. А ако така не сте получили достатъчно силно впечатление, ще ви кажа, че приличаше на майката на младоженка, не, не, тя блестеше като истинска младоженка! Беше като да гледам едно от онези предавания по телевизията, където преобразяваха жените, и аз се питах, изумена, дали черните рокли и ниските обувки си бяха отишли завинаги.

— Che bella figura, signora! — извика Амалия, която искаше да каже, че Нона изглежда стилно и елегантно, макар аз да мислех, че „секси“ е по-подходяща дума. А после се изчервих, защото как въобще можех да помисля такова нещо за майка си?!

— Нона, изглеждаш толкова секси! — извика Ливи като ехо на моите мисли, а Нона най-спокойно се засмя и потупа с длан тъмните си къдрици.

Какво, за бога, ставаше с моя свят? Задавах си този въпрос объркана.

Ливи, разбира се, приличаше на малка сирена в късата рокля от ликра и с една-единствена обеца от изкуствен диамант във формата на разпятие. Ще изглеждам като Мадона, беше ми казала, като че ли това оправяше нещата. Изглеждаше едновременно чувствена и невинна.

Застанала до тях двете, в девствено бялото, което не отговаряше съвсем точно на моя статус, аз изглеждах като ученичка, готова за неделния пикник. После си спомних. Изтичах обратно до стаята си и си пръснах обилно от парфюма. Ако не друго, поне щях да мириша великолепно.

Следвахме дългата редица от коли по безупречната чакълеста алея от двете страни на която растяха брези, украсени със светещи фенери. Когато слязохме от колата, бяхме посрещнати от веселото бълбукане на шадраван и от иконом в ливрея. Едно момче откара колата ни до мястото, отредено за паркиране.

А ние стояхме и гледахме втренчено грандиозната, ярко осветена фасада на вила Марчези. Тя беше една от онези огромни вили в средиземноморски стил с централно двойно каменно стълбище и симетрични редици прозорци. Беше боядисана в пауновосиньо, което архитектът никога не би одобрил. Архитравите и орнаментите по прозорците бяха кремави. Покрай нас, по алеята, минаваха гордо-гордо пауни с напълно разперени великолепни опашки. От двете страни на мраморните стъпала бяха поставени сини хортензии, а от отворените прозорци струеше музика. През тях се виждаха да горят свещи и да хвърлят мека светлина. Свещите бяха поставени в кристални полилеи и украсени със злато свещници по стените. Сервираха слуги от мъжки пол, които носеха напудрени перуки, бричове до коленете и ливреи в пауновосиньо. Напитките се предлагаха в сребърни подноси. Нямах представа, че Маги Марчези е чак толкова богата. Сега вече наистина се чувствах като Пепеляшка на бала.

В ръце с кошницата с подаръка, ние изкачихме стъпалата до масивната входна врата, където двама икономи в ливреи чакаха, за да вземат наметките ни и кошницата. Влязохме в сводестото антре. Сега втренчих поглед във великолепните фрески по тавана, чиято поизбеляла вече красота накара сърцето ми да се свие. Нона отиде да намери приятеля си Роко, Ливи се отдалечи и аз отново останах сама. Приех чаша шампанско и се огледах за жертвата си. Бях тук с определена цел все пак.

— Ето ви най-после, вече мислех, че няма да дойдете!

Силният глас на Маги Марчези долетя от другия край на стаята и веднага ме накара да се почувствам единственият желан гост на партито. Усмихнах се. „Ексцентричен“ може и да беше любезен начин да се каже „луд“, но когато тази черта се комбинира с чар, не може да се възрази. Дори е забавно.

Тя се извисяваше над гостите си в сребристите обувки с неимоверно високи токчета, блестеше като коледно дърво с шокиращите розови пайети и полата, която беше просто куп пухкави пера. Огненочервената й коса беше вдигната в кок стил шейсетте години на миналия век и както обикновено приличаше на кошер, а отгоре се мъдреше диамантена тиара, висока поне пет инча. Прибавете към това и диамантената огърлица и огромните висящи диамантени обеци и ще придобиете представа за картината. И знаете ли какво — тя все още имаше страхотни крака.

— Мило момиче! — каза тя с гърления си глас с английски акцент, целуна ме по двете бузи и, без съмнение, остави следи от яркорозовото си червило. — Изглеждаш наистина прекрасно!

— А ти, Маги, направо спираш дъха!

— О, това е стар тоалет. Носих го на шоуто във Вегас през… Е, всъщност няма да ти кажа преди точно колко години беше, но, разбира се, беше, преди да срещна Били Марчези. А сега ми кажи колко жени познаваш, които десетилетия по-късно все още могат да се показват в сценичен костюм. Не много, обзалагам се.

Тя направи крачка назад, като все още ме държеше за ръцете и ме огледа за втори път, още по-критично.

— Прекалено семпло, мила моя — каза тя и поклати глава. — Жена без бижута е като торта без глазура. — Свали огромните обеци и ми ги подаде. — Сложи ги и разликата ще бъде голяма — каза тя, а аз възразих, че не мога да сложа обеците, защото се страхувам да не ги изгубя.

— Няма за какво да се тревожиш — каза тя и ме сръга интимно. — Имам още много. — После свали очилата от носа ми и каза: — Сложи това нещо в чантата си, защото тази вечер няма да имаш нужда от тях. Е, как ти харесва къщата ми?

— Също като теб, и тя е чудесна — казах и предпазливо закопчах обеците на ушите си. — Наистина ли си сигурна?

— О, престани, мила! — Тя ме хвана за ръката и двете си пробихме път през тълпата гости към грандиозната галерия, която беше поне сто фута дълга и трийсет широка.

Имаше огромни саксии с гардении, чиито венчелистчета падаха по лъскавия паркет. Стените бяха тапицирани със син тюл. Ароматът на гардении се носеше около нас и излизаше през френските прозорци, скрити зад завеси в златисто. Между гардениите бяха поставени тапицирани в коприна на райета дивани, чиято дърворезба включваше украса от злато; мраморни и бронзови статуи и на прадедите на рода Марчези, които приличаха на истински герои; ниски масички с лампи, чиито абажури бяха от мъниста, отрупани с малки кутийки и какво ли още не. На издигната платформа в ъгъла свиреше оркестър. Старомодни песни, май че Портър Коул, а няколко двойки вече танцуваха на дансинга.

— Позволете да ви представя.

Маги започна да ме бута към група много аристократични на вид мъже и жени. Мъжете изглеждаха мили и приветливи в белите си сака, а жените — загорели и лъскави, русокоси и отрупани с бижута. А после отиде да каже „здравей“ на някого другиго и ме остави сама, стиснала чашата шампанско в едната си ръка, да се здрависам с другите. Изведнъж се почувствах много самотна.

Скоро се извиних и се отдалечих от групата, за да потърся Бен. Стигнах до трапезарията, където привършваха приготовлението на студения бюфет. Имаше цели печени прасенца на сребърни подноси, гарнирани с малки зелени ябълки. Имаше и лъскави и апетитни на вид патици на златни чинии, украсени по края с червени пера, салати, пауни, планини пресни скариди и омари и огромно количество чер хайвер, сервиран в кристални чинии, край които имаше малки сребърни лъжички. От тавана се спускаше тюл, който образуваше нещо като палатка, а келнери в кадифени бричове до коленете и бели напудрени перуки чакаха, за да сервират на гостите.

Всичко изглеждаше като на римска вакханалия. Всичко във вила Марчези, дори храната, беше без мярка. Тук никъде нямаше износени килими, олющени стени или покрив, който се нуждае от ремонт. Ако не знаех, че Маги Марчези е богата, със сигурност го узнах сега. Вила Пиачере приличаше на кукленска къщичка, сравнена с това тук.

Знаех, че старият граф Марчези си е отишъл отдавна, но бях готова да се обзаложа, че мазетата все още са пълни с редки вина, че има шкафове, в които още се съхраняват неговите хавански пури, както и огромни сейфове, претъпкани догоре със сребро, злато и безценни бижута, като онези, които в момента носех, предавани от ръка на ръка поколения и векове наред. И когато старият граф си взел съпруга, която знаела как да харчи парите му, той сигурно си е прекарвал наистина добре. И на това бях готова да се обзаложа. Как би могъл да не се забавлява със съпруга като Маги, която би могла да му покаже в какво се състои животът?

Излязох през огромните френски прозорци на просторната тераса, която гледаше към безупречните градини на вила Марчези и към езерото, където фонтаните бяха окъпани от силна светлина и потъваха в нежните звуци на музиката. Внезапно подухна горещ вятър и разроши косата ми. Нона ми беше казала, че името на този вятър е „сироко“ и че той идва чак от пустините на Африка. Покривките за маси, които също бяха в пауновосиньо, се развяха, пламъкът на свещите трепна. В този момент минах край лимоново дръвче, посадено в огромна урна като от времето на Али Баба.

Здрачът започваше да преминава в нощ и хълмовете изглеждаха толкова меки и нежни — като от кадифе. Небето беше ясно, облаците бяха подгонени от бриза, а над далечните била се издигаше пълната луна. Чуваха се само звуците на горещата лятна нощ: пеенето на цикадите, крякането на дървесните жаби, сладките викове на коса, шумоленето на листата. Събух сандалите си и почувствах горещината на теракотните плочки под босите си крака. Всичко беше толкова красиво и толкова отдалечено от реалния ми живот, че в очите ми бликнаха сълзи на нежност и умиление.

Казах си, че Тоскана има неустоима притегателна сила, че е истинско изкушение, прекалено опасна. Животът тук приличаше на мечта. Трябваше да си тръгна оттук по-бързо, да се върна в безопасността на моята собствена реалност, обратно в стаята за спешно отделение, към работата, която вършех най-добре. „Ха, сигурно е така!“, казах си с горчивина. „Сигурно.“ Мислех за себе си като за доктор Джерико, спасителя на човечеството.

Чух стъпки и бързо избърсах сълзите си. Огромните диамантени обеци звъннаха, когато обърнах рязко глава. Зад мен стоеше Бен Рафаел, отпуснат и щастлив в бялото си вечерно сако, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Чувстваше се толкова удобно в собственото си тяло, в такова съгласие със себе си, че му завидях.