Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (46)

Глава 46

Бен

Като се върна във вилата, Бен изключи от контакта електрическата си самобръсначка. После отново я включи. Нищо. Провери ключа за осветлението. Също нищо. Сега имаше вода, но нямаше електричество.

Грабна хавлия, уви я около кръста си и слезе тежко долу до телефона. Имаше само един в цялата къща и той беше в библиотеката. Хвърли се в едно кресло и затърси в указателя телефона на електрическата компания, после го набра. Смръщил вежди, притисна слушалката до ухото си. Нищо.

Ето че нямаше и телефонна връзка.

Отиде в кухнята да намери Фиамета. Вратата към задното дворче беше затворена, кухнята — смълчана и тъмна. Обичайното джезве с кафе не къкреше на печката и не се носеше ароматът на печена ciabatta.

Излезе навън и седна до масата, където беше пил кафе с Джема. Едва вчера ли беше това?

В главата му нямаше мисли за нищо друго, освен за нея — нейния аромат, допира до кожата й, леко извитите нагоре ъгълчета на устните. Усмихна се нежно, когато си спомни вечно усмихващите й се устни, как беше отрекла, че се страхува, когато се канеше да я люби, когато си спомни тихите й викове на удоволствие, дългите й стройни крака, увити около него. Като си спомни за нея, нейната радост, нейната страст, той отново се възбуди и се усмихна горчиво.

Джема беше неразбираема — гореща в една минута и леденостудена в следващата. Нямаше да е добре за него да усложни живота си с жена сега, след като беше дошъл, за да си осигури спокойствие и тишина, да рисува, да започне ремонта по вилата и да избегне точно този вид усложнения, които винаги превръщаха живота му в ад. А ето че не можеше да не мисли за нея.

И все пак имаше работа, която трябваше да свърши. А като се замислеше, ето че не чуваше и шума от машините, прибрани в старата конюшня.

Изтича обратно горе, облече се набързо, после забърза към конюшнята. Тя беше празна. Всички машини бяха изчезнали. Бяха останали само няколко торби цимент и пясък. Остана неподвижен минута със скръстени ръце, смръщил гневно вежди. После заобиколи къщата, влезе в „Ленд роувъра“ си и отиде при Маги, за да вземе Мъфи.

Намери ги на безупречната задна ливада. Маги учеше Мъфи как да играе крокет. Слънцето осветяваше светлозелената коса на дъщеря му и той нададе тих стон — беше забравил за това. Тя носеше къса пола, която почти откриваше дупето й, и оскъдно потниче, чиито презрамки бяха обсипани с пайети, както и грозни обувки с платформа, която я правеше поне с два инча по-висока. Детето му приличаше на миниатюрна курва. Зачуди се как приемат това семейство Джерико.

— Здравей, татко, играем крокет.

Мъфи изтича при него и поднесе лицето си за целувка, а той я взе на ръце и я завъртя. Независимо как изглеждаше, тя беше негова дъщеря и той я обичаше.

— Здравей, скъпа — каза той, а после: — Здравей, Маги.

— Здравей и ти, Бен. — Маги удари топката, после се изправи и я загледа как описва съвършена дъга и пада в малката дупка. Усмихна се щастливо, доволна от себе си, после се обърна и го изгледа от глава до пети. — Добре ли прекара снощи, Бен?

Познаваше този неин многозначителен поглед. Маги надушваше интригите от цял километър. Винаги разбираше, когато нещо се случи, а обикновено знаеше и с кого, и точно какво. Освен това беше родена клюкарка.

— Два дни нямах вода — каза Бен, без да удостои въпроса й с внимание. — А днес нямам електричество, нямам телефон, а някой е изместил машините от двора ми. Фиамета не е дошла на работа, нито хората, които работят по ремонта. На практика съм отрязан от света — местния свят — и съвсем ми е писнало, извинявай, скъпа — добави той към Мъфи — от местните. Аз съм саботиран, Маги, и мисля, че ти може би знаеш нещо по въпроса.

Маги ококори сините си очи. Потупа косата си, намести перлите си, приготви се за нова игра с разкрачени крака, размаха леко напред-назад пръчката.

— Защо аз би трябвало да знам нещо? — Удари топката, която полетя по ливадата. — По дяволите!

— Това беше Божието отмъщение — каза Бен — за лъжата ти. Ти знаеш какво става, нали? И знаеш, че има нещо общо със семейство Джерико.

— О, татко — прекъсна ги Мъфи, — ти винаги обвиняваш Джерико за всичко.

Маги го удари със стика за крокет и се усмихна дяволито, когато той трепна от болка.

— Това беше, защото ме нарече лъжкиня, Бен Рафаел. Не знам нищо за твоите проблеми. Както и да е, ти и Мъфи можете да дойдете при мен за известно време — докато нещата се оправят. — Тя го изгледа косо и остро. — Което, без съмнение ще стане. Все някога.

— Какво искаш да кажеш?

— Бен, това е Италия. Провинцията. Не си ли разбрал вече, че тук хората работят по свой собствен график? Мога само да ти предложа да отидеш и да разговаряш с кмета. Обикновено може да бъде намерен в бар „Галилео“ по това време, където пие първата си ракия за деня. Защо не попиташ него какво става?

Гуидо Верди, кметът на Бела Пиачере, също имаше и друга работа, освен обществената. Работеше в собственото си лозе, където отглеждаше сорта „Требиано“. Гроздето продаваше на едрите производители на вино. Притежаваше два акра камениста земя на хълма, лозите му бяха подредени в спретнати и прави редици и в края на всяка имаше по един розов храст. Розите не бяха просто за украса, макар той много да ги харесваше. Насекомите атакуваха първо тях и така даваха предупреждение, когато наближаваха скъпоценните лози. Гуидо беше постигнал успех в своя собствен свят. Притежаваше и малка ферма, много подобна на тази на Роко, имаше съпруга, син и две внучета, и беше кмет на селото. Беше щастлив човек и всеки ден в единайсет отиваше в Бела Пиачере да изпие една ракия в бара.

Седеше на обичайното за него място на един от пластмасовите зелени столове и гледаше футболната игра, която предаваха по телевизията. Освен чашка ракия, пред него имаше и чаша студена „Перони“, неговата любима бира. С него беше и старият му приятел Роко Чезани. И двамата бяха дошли направо от полето и бяха облечени в обикновените дрехи за работа — раздърпани къси панталони, тениски и ботуши „Уелингтън“.

Когато Бен влезе през вратата, която беше подпряна, за да не се затваря през целия ден, Гуидо и Роко бяха доближили глави и се смееха. Карло, собственикът на бара, миеше чашите. Бен забеляза, че тук има и вода, и електричество. И тримата вдигнаха погледи към него, кимнаха му учтиво, после отново посветиха вниманието си на мача между „Фирензе“ и „Милан“.

Бен издърпа един стол и се настани между тях и телевизора.

— Господа Верди и Роко — каза той, — тук съм по много важна работа. Във вилата нямаше вода в продължение на два дни. Сега няма електричество, нито телефон, изчезнали са ми машините, както и работниците, които съм наел с договори. Искам да знам какво става.

Тримата мъже се спогледаха крадешком. Вдигнаха рамене, после вдигнаха ръце с дланите нагоре, в пълен синхрон и казаха в тон:

— Може би това е просто лош късмет, господин Бен. Може би има грешка в сметките…

— Това ми казаха и в службата за водата. Платих дори лихвите. Сега какво се предполага, че трябва да направя? Да отида в електрическата компания? И да платя още лихви? А по въпроса с работниците, на които плащам заплатите?

Кметът сви рамене.

— Ако това трябва да се направи, signor Бен, значи това трябва да направите.

Бен ги погледна и двамата право в очите. Те извърнаха глави. Бен знаеше, че знаят повече, отколкото казват.

— Всичко може да се уреди, signore — каза Роко с тон, който сякаш целеше да го успокои. — Просто е въпрос на време.

— Колко време, Роко? — Бен удари с юмрук по гърба на стола, а после пожела да не го беше правил. Адски болеше, почти толкова, колкото и ударът със стика на Маги.

Роко отново сви рамене, но лукавата му усмивка говореше повече от всякакви думи.

— Signore — каза той, — тук е Италия.

Бен се изправи на крака. Остави внимателно стола обратно на мястото му. Поръча на бармана още ракия за кмета и Роко. Спря се на прага на излизане.

— Не, Роко — каза той, — това не е Италия. Това е саботаж.

А после отиде да намери Джема Джерико и нейното семейство, което непрекъснато му създаваше проблеми.