Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (54)

Глава 55

Този път Томазо управляваше лодката. Баща му седеше на кърмата, навиваше въжетата, изучаваше картата и правеше и други неща, свързани с навигацията. Томазо покани Ливи да седне до него.

Гледах гърба на дъщеря си и остриганата й жълта коса и се опитах да отгатна какво мисли. Нона ме сръга с лакът, повдигна вежди и кимна в тяхната посока.

— Amore — прошепна тя. Аз въздъхнах. Знаех, че е права. — Сега вече тя наистина може да изпадне в беда — добави Нона.

— Не и ако мога да й помогна — прошепнах в отговор, докато гледах изящно оформения мускулест гръб на Томазо.

Има нещо наистина много красиво в младостта, в елегантността на младите тела, въпреки че се очертават всяко ребро и всеки мускул. Томазо приличаше на млад мъж от древна Елада или може би на италианска статуя, толкова беше красив. Не можех да обвиня Ливи, защото тя никога досега не беше виждала подобна красота. Но се запитах какво точно вижда Томазо в моето момиче.

Компания, приятел, помислих си с копнеж. Някой, с когото да се шегува, да флиртува, за да минават по-бързо дългите летни дни. Но не и нощите. Не, определено не и нощите.

— Мамо — каза Ливи, когато пристигнахме обратно в Сан Пиетро, — може ли тази вечер да изляза с Томазо? Той знае някакъв подходящ клуб и казва, че там е страхотно.

Тя ме погледна, изпълнена с надежда. Бях готова да кажа „не“, но тя сияеше от очакване.

— Не може да излезеш само с него. Трябва да бъдете цяла група. И трябва да те върне вкъщи до единайсет — казах строго.

— О, мамо! — Тя беше останала без дъх от вълнение и се усмихваше щастливо. — Полунощ.

— Единайсет и половина. И нито минута по-късно.

— Благодаря, мамо. — Тя пак се усмихна и ме прегърна здраво. — Ще облека новата рокля.

Ливи облече зелената рокля, сложи леки бронзови сенки на клепачите си и бледо червило. Гледах я и си мислех удивена: „Моята дъщеря, малката русалка, излиза на среща с принца“. Нейната първа истинска среща. Успях да скрия паниката си, казах й да се държи прилично, защото Нона ще я убие, ако забрави добрите маниери, а тя отговори:

— Господи, мамо, та аз отивам само в някакъв си клуб! — А после се усмихна широко и добави: — Ще танцувам до премала и ще бъда с най-красивото момче в града!

Когато Томазо дойде да я вземе в най-малката кола, която бях виждала, с размерите на количка за голф, разбрах, че е права. Облечен той беше дори по-красив, отколкото полугол. Беше в бяла риза с къси ръкави и бели панталони, които очертаваха мускулите на краката му. Забравете Фабио, това момче би могло да привлече вниманието по която и да е улица на Милано или Париж.

— Щом трябва да излиза на срещи — измърмори Нона, — то поне да е с момче като това.

Приятелите на Томазо, млад мъж и много красиво момиче, слязоха — с мъка — от задната седалка и дойдоха да ни стиснат ръцете. После Томазо помогна на Ливи да се качи. Увери се, че е удобно настанена, и затвори вратата, като че ли се грижеше за някое особено ценно бижу каквото, естествено, беше дъщеря ми. Моето дете.

Кръстосах пръсти и се надявах Нона да е права. Това беше по-лошо и от моята първа среща.

Нона и аз вечеряхме сами на терасата. Гледах светлините на Позитано да блестят в извивката на залива и се чудех какво ли прави Ливи.

— Няма смисъл да се тревожиш — каза Нона сухо. — Възпитала си я както трябва, нали?

— Да, но нали и ти ме възпита правилно, а виж какво се случи с мен.

Нона стисна устни и започна да ме преценява с поглед. Извика келнера и поръча две водки-мартини.

— Нека водката е „Грей Гус“ — добави тя, с което ме накара да тръсна глава от учудване и да я запитам откъде знае толкова много за видовете водка.

— Чета много — отговори тя. — Както и да е, реших, че ние двете можем да си пийнем. Преживя много напоследък, Джема.

— Да. — Гласът ми прозвуча едва чуто, като че ли внезапно се бях задавила.

Отпих от мартинито си.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Внезапно Нона отново се беше превърнала в моя майка с все същата тревога в очите, която в моите гореше за Ливи. Майките са си майки, независимо на колко години е детето. А аз бях сякаш със завързан език, нейната объркана и смутена дъщеря, готова да признае греховете си на своята майка.

— Мисля, че съм влюбена в Бен — казах аз. — Не го искам, но се страхувам, че е така.

— Страхуваш се? Това е много драматична, театрална дума, Джема.

Погледнах я, изпълнена с отчаяние.

— Но точно така се чувствам. Страхувам се.

— Заради Каш ли?

О, господи, само при споменаването на името му сърцето ми прескачаше. Отпих още една глътка от мартинито и кимнах.

— Главно.

— Главно? Ами останалото? Другите причини?

— Ами например не го познавам добре. И някак си винаги успявам да се направя на глупачка, когато го видя. И… — Спрях да говоря. Нямаше как да кажа на майка си за нощта, прекарана с Бен в леглото, и за това, как се бях почувствала тогава. — И той има друга приятелка. Видях ги заедно във вилата. Освен това ме мрази, защото вярва, че съм инициатор на заговора против него. Мисли, че аз съм прекъснала електричеството му, телефона му, водата му и господ знае какво друго.

— Така ли мисли?! — Нона беше искрено учудена.

— Ние сме във война, разбираш ли? — Довърших мартинито на една-единствена глътка, която опари гърлото ми. Хвърлих подозрителен поглед. — Ти не знаеш нищо за това, нали?

— Много малко — отговори безгрижно тя, извика келнера и поръча бутилка от местното розе, добре изстудено.

— Но знаеш все пак нещо.

— Може би Роко знае. Това е местна работа, нали?

— О, разбира се, и няма нищо общо с теб.

— Е, може би. Само малко.

Подпрях лакти на масата и покрих лицето си с длани.

— Мамо! Какво си направила сега?

— Само се опитвам да си върна вилата — каза тя разгорещено. — И местните решиха да ми помогнат, това е всичко. Все пак моето семейство е от Бела Пиачере.

— Да, а Бен е americano, чуждестранният нашественик, когото са приемали добре, благодаря, докато не се появи ти.

Тя се наведе напред през масата и ме погледна право в гневното лице.

— Нима си забравила, че аз съм наследницата? Че Бен живее във вилата, която по право е моя?

— Не, мамо, не съм забравила. Но чак саботаж?!

— Окей. — Внезапно тя се предаде. — Заради теб. Ще кажа на Роко да го спре.

— Роко! Трябваше да се досетя, че той има нещо общо с това.

— Но помни, правя го заради теб. Защото си преживяла лоши времена, а мисля, че вече си готова отново за добрите времена. Съгласна съм да се откажа от вилата, за да те видя пак щастлива, Джема. — Тя стисна ръката ми през масата, а в очите й имаше тревога. — И това е истината.

Взех ръката на Нона и я целунах, а тя ми се усмихна лъчезарно с усмивката, с която знаех, че е поразила баща ми при първата им среща. Същата, с която сега омайваше и Роко Чезани. Освен това бях открила, че такава усмивка притежавам и аз.

— Не се тревожи, Джема, аз ще се погрижа за нещата — каза тя. — А сега да поръчваме. Какво ще кажеш за диви гъби соте, поръсени със зехтин за начало. И сирене „Пекорино“? А после месо с доматен сос. А после може би и риба или пък агнешко?

Оставих я да поръча и отпивах от студеното вино, което беше по-скоро червено, отколкото розе, но леко и блестящо, щипещо приятно езика ми. Когато пристигна храната, започнах послушно да се храня. Тя беше превъзходна, разбира се, но апетитът ми се беше изпарил. Знаех, че ще трябва да преодолея това си настроение. Но не можех да го направя в онази вечер. Просто нямах необходимата енергия.

След вечеря Нона отиде в стаята си, а аз взех книгата си и седнах на един от удобните бели дивани във фоайето. Трябваше да изчакам Ливи. Беше десет часът, а аз вече броях минутите.