Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (18)

Глава 18

— Мили боже! — чух типично английски глас в ухото си. — Нима това не е най-божественото парти на света?

Аз почти подскочих. Една жена стоеше толкова близо до мен, че щях да се задуша от тежкия й парфюм. Направих крачка назад, после я погледнах повторно. Тя наистина беше забележителна.

— Здравейте — каза тя и ми се усмихна. — Аз съм контеса Марчези. Маги за моите приятели, и вие, мила моя, можете да ме наричате Маги.

Беше толкова късогледа, че беше пъхнала лицето си в моето и аз отново отстъпих назад.

— Разбира се, всъщност се казвам Маргарет — поясни тя. — Бях Маги Линч, преди да срещна стария граф и да се издигна в обществото. Аз съм пример за шоугърла, която е успяла, мила. От „Фоли Бержер“ направо станах не само любовница на графа, но той дори се ожени за мен по-късно и всичко стана законно. Станах господарка на имението Марчези. Знаете го, сигурна съм. То се простира на съседния хълм, на следващия и на по следващия. На повече хълмове, отколкото можеш да преброиш, мила. Е, вече продадох няколко малки части от него, няколко малки ферми и стари овчарски колиби, които англичаните превърнаха в „прекрасни жилища“. Един господ знае защо мислят така. Мисля, че просто не разбират колко студено е тук през зимата, когато духа tramontana и студът щипе носа ти. Е, не е ли хубава тази песен? Макар да мисля, че се пееше предимно на Коледа. „Студът щипе ли, щипе нослето“ — запя внезапно тя с треперещо сопрано. — Сега си я спомних. Не е много подходяща, нали, мила, за четвърти юли и летните горещини?

Моята най-нова приятелка спря да говори за секунда. Втренчи се с късогледите си очи в лицето ми, после извади златен лорнет, доближи го до очите си и се приближи още повече до мен. Размърдах неспокойно стъпала, защото се чувствах като проба под микроскоп.

— А коя си ти, мила моя? — запита тя, изненадана да ме види, и аз си помислих дали не ме е сметнала за някого другиго.

— Аз съм Джема Джерико — казах и я огледах хубаво.

Беше някъде към осемдесетгодишна, по-висока от мен, макар да бях обула много високи обувки, беше и доста пълна. Дебелите й бедра бяха плътно обгърнати от еластичен панталон, а гърдите й бяха напъхани в потниче на звезди и райета, което щеше да бъде малко дори на Ливи. Косата й беше по-червена и от пламъците на огъня и беше вчесана назад на кок, който приличаше на кошер и беше украсен с диамантени брошки, а около дебелия си врат носеше редица от истински, бих могла да се закълна, смарагди. Пръстите й бяха обсипани с диамантени и рубинени пръстени. Очевидно обичаше показността, но дългото й като конска муцуна лице беше мило и добродушно, а сините й очи изразяваха нежност.

Хвана ме да я разглеждам и ме потупа приятелски по рамото с ръката, която държеше лорнета.

— Сигурна съм, че досега не сте виждали екземпляр като мен, Джема Джерико — каза тя. — Хайде, кажете ми, не е ли така?

— Не, мадам… ъъ, графиньо, със сигурност не съм.

— И аз не съм виждала жена като вас. Мила, нима не ви казаха, че това е парти? Момичетата би трябвало да се облекат подходящо, нали знаете. Та нали си хващат съпрузи.

Засмях се високо.

— Така ли, графиньо?

— Вярвайте ми. — Тя кимна. — Хванала съм си четирима, всеки по-богат от предходния. Искате ли да знаете тайната ми? Просто бъдете самата себе си, мила моя. Да вървят по дяволите с техните титли и с парите си, вие просто не се давайте. — Тя ми намигна. — Кажете им какво мислите. Направо, просто ей така. Повярвайте ми, те ще се хвърлят в краката ви и ще ви боготворят. А това е най-добрата позиция, в която можете да имате един мъж — в краката ви, искам да кажа. — Тя ме сръга дяволито. — Наистина е много приятно и по-добре запомнете думите ми, Джема Джерико.

— Познавах добре стария граф Пиачере, разбира се — каза тя неочаквано. — Бяхме съседи почти трийсет години. Той е по-стар дори и от мен, макар аз да съм много суетна, за да призная възрастта си. Винаги съм си мислила, че четирийсет и девет е много добра цифра, и затова си останах на четирийсет и девет. И празнувам все същия рожден ден всяка година. Той е следващата седмица, мила. Ще ви изпратя покана.

— Благодаря ви, графиньо. За мен ще бъде чест. — Наистина го мислех. У тази жена имаше повече живот, отколкото в някои трийсетгодишни, които познавах. — Кажете ми какъв беше графът тогава?

— Как изглеждаше ли? Беше дребен и много слаб, знаете ли, въобще нямаше месо на костите си. И беше с бяла коса, откакто го познавах. Изглеждаше като оглупял стар професор и всъщност наистина беше малко глупав. Може и да беше от възрастта, но никога не можеше да си спомни името ми, наричаше ме Елеонора години наред. А всъщност се казвам Маргарет. Казах ли ви, че всички ме наричат Маги? О, добре. Другите от семейството му бяха умрели един по един, а знаете ли, такава голяма къща е много тъжно място, когато в нея няма деца. Така и не разбрах защо не се беше оженил. После, след известно време, реших, че никога не се е влюбвал, а по природа е старомоден и не може да си представи брака без любов. — Тя отново направи пауза и ме изгледа проницателно. — Вие били ли сте някога влюбена, мила моя? — Улови изненадата в погледа ми и кимна мъдро. — Е, разбира се, че сте. По вида ви личи. У вас се долавя някаква тъга, която може да има нещо общо само с някой мъж. И с мен се е случвало, мила, и познавам този поглед, така че не отричайте. Знаете ли, Джема Джерико, умея да гадая превъзходно картите таро. Защо не дойдете у дома утре във вила Марчези, всички знаят къде е, и ще ви гледам на карти, а? И ще открием какво крие бъдещето ви.

— Благодаря ви, графиньо…

— О, наричайте ме Маги, моля.

— Благодаря ви, Маги, но не съм сигурна, че искам да знам какво ме чака в бъдещето. Имам достатъчно проблеми и в настоящето.

— Ммм, е, ще видим. Мисля, че много скоро ще промените решението си. Повярвайте ми — добави тя и отново втренчи поглед в мен. — Знам.

Огледа се и като че ли едва сега забеляза къде се намира.

— О, господи! — възкликна. — Мисля, че трябва да намеря домакина и да го поздравя. Вие видяхте ли го вече? Не? Е, всъщност малко хора го познават. Обича да бъде сам и не общува много-много. Но художниците са такива, нали, мила? — Тя ме потупа по ръката и каза: — Радвам се, че се запознахме, Джема Джерико. — И затътри краката си, обути в много високи обувки, натам, където беше действието.

Видях я да отива направо начело на редицата, която чакаше за балона, пълен с горещ въздух, и в следващата минута тя вече се качваше в коша и кръжеше над хълмовете на Тоскана. Огнената й коса и златният й лорнет блестяха на слънцето. Бях готова да се закълна, че чувам смеха и си помислих: „Ето една жена, която знае добре какви са тайните на живота“. Искаше ми се и аз да имам такъв късмет. А после осъзнах, че забравих да я питам за Лъки.

Отново сама, тръгнах да се разхождам по пътечките, които се виеха край къщата. На всеки завой имаше статуя или на бог, или на богиня, на ангели и купидони, както и на дяволития бог Пан, макар тръбите му да бяха счупени. Стигнах до изкуствена пещера, издълбана в един от хълмовете. В цистерната, изградена изцяло от камъни, имаше леденостудена вода. Малко по-нататък пък се натъкнах на изоставена оранжерия, където имаше голям, тих басейн, край който растяха праскови и кайсии; празни саксии, където някога е имало екзотични растения или пък са отглеждали плодове за къщата.

Открих още една каменна сграда и отворих скърцащата врата. Вътре беше тъмно и аз затърсих ключа за осветлението по близката стена, като се молех да не попадна на паяци. Накрая го намерих и видях, че се намирам в cantina. По прашните рафтове бяха наредени бутилки вино, гърнета, на които пишеше „Зехтин“, както и датата на запечатването. Някой със сигурност се интересуваше достатъчно от имението, за да поддържа ред поне в тази му част.

Като се разходих още малко, се озовах в помещения, които много приличаха на стари конюшни. Яслите бяха празни, а старата дървена врата висеше отворена на пантите. Във въздуха все още се усещаше сладката миризма на сено и коне, както и ароматът на дребните тоскански рози. Само че, вместо коне, тук бяха складирани всевъзможни уреди и машини, както и торби с цимент. Гледах, изумена, оборудването и се питах какво ли става.

Стоях там и вдишвах чистия и ароматен въздух, заслушана в тишината. И си казах: „Знаеш ли, една жена може и да бъде щастлива тук. И дори да не пожелае нищо повече“. Но въздъхнах тежко, защото знаех, че такова щастие никога няма да ме споходи.

Като се върнах на хладната тераса, се облегнах на каменния парапет. Прокарах пръст по покритата й с мъх повърхност, загледана в градините и извитата във формата на арка пергола, задушена под водопада от пурпурни глицинии, в белите хортензии и в редовете лавандули, сред които жужаха забързани пчели. Ароматът на лавандулата изпълваше ноздрите ми и замайваше главата ми като френски парфюм. Стаята за спешно отделение ми се струваше толкова далеч, все едно беше на друга планета.

Затворих очи, за да се изолирам от гледката, но не помогна. Познавах това чувство от миналото. Нямаше съмнение. Бях влюбена. Намирах се в бляскав, парфюмиран свят, място, в което царуваха сетивата и сърцето, малък рай, но на земята. Не ми се искаше да го напусна. Строго си напомних, че не бих могла да си позволя никакъв рай. Вила Пиачере трябваше да бъде продадена.