Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (25)

Глава 25

Джема

Трите проведохме спешна конференция над чашите с капучино, които трябваше да ни успокоят, седнали около една от мръсните малки ламаринени масички пред хотелчето. Всички други бяха все още на партито и аз трябваше сама да се справя с машината за кафе. Изпуснах толкова течност и кафе в чашите, че те започнаха да преливат, но макар Нона да казваше, че съм забъркала истинска каша, вкусът беше добър.

— Какво значение има, ако и в чинийката е капнало от кафето? — казах мрачно. — Рискуваме да загубим вила Пиачере.

— Просто не можех да повярвам, когато онова хлапе Мъфи ми заяви, че татко й притежава това място — обади се Ливи. — Казах й, че е лъжкиня.

— Изглежда, не лъже. — Нона си сложи захар от стъклената захарница. — Роко Чезани също ми каза, че мистър Рафаел притежава вилата.

— О, така ли? — възкликнах. — И как може да я притежава, след като графът я е оставил на теб? Дон Винченцо е видял завещанието.

— Може би е имало изискване за времето, в което да се встъпи във владение. — Нона сви безпомощно рамене. — Може би след две години тя се връща обратно на имението и те са свободни да я продадат.

— Завещанието си е завещание и се обзалагам, че в която и държава да се намираш, легализирането не може да се извърши, докато не се намери наследникът. Никой не може да продаде вила, която не му принадлежи, дори и адвокат. И като говорим за адвокати, къде е този Донати? Отговорите на нашите въпроси са у него. Можете да се обзаложите, че е замесен в това по някакъв начин. Всъщност ще му се обадя веднага.

Скочих от масата и изтичах в стаята си, затършувах в чантата си и намерих листчето хартия с номера на адвоката, дадено ми от дон Винченцо, после се втурнах надолу по стълбите към телефона в малката кабинка в салона.

Набрах номера на град на име Лука и чух острия италиански сигнал. Телефонът звънеше и звънеше. Свих гневно устни. Къде беше копелето? Да харчи спечелените с измама пари, без съмнение. И, което беше още по-важно, къде беше въпросното завещание? Още не бяхме видели дори копие от него. Знаехме само онова, което ни беше казал дон Винченцо.

— Не се тревожи — казах на Нона. — Ще се погрижа за това. Никой няма да те измами и да ти вземе онова, което ти принадлежи по право.

Обаждах се на номера на Донати на всеки час в продължение на цели два дни, но безуспешно. Вече бях ядосана не на шега. Нона беше взела Ливи със себе си да се срещнат с Роко Чезани, стар неин приятел, и аз се разхождах из селото сама и в кисело настроение.

Влязох в малката църква и седнах на една от излъсканите дървени пейки, заслушана в тишината, загледана в прашинките, които танцуваха в слънчевите лъчи. Майка ми е била кръстена тук, помислих си, пред този същия каменен олтар. Направила е и първото си причастие тук, облечена в бяла рокличка и волан, с цветя в косата — като малка булка на Исус. Дядо и баба ми са били кръстени тук и тук са се оженили, а и техните родители преди това… И кой знае колко още преди тях.

Когато тръгнах от Ню Йорк, бях просто Джема Джерико, дъщеря на Нона, майка на Ливи. А сега изведнъж се оказах брънка от вечната верига на живота, за която никога преди не се бях замисляла и за чието съществуване дори не знаех. Чувствах се странно, по-различна сега. Като че ли мястото ми беше тук.

Наведох глава, за да благодаря, после излязох на ослепителната слънчева светлина. Беше горещо и имах нужда от студено освежително питие. Бар „Галилео“ беше току до църквата. Тръгнах неспокойно към него, като вървях в сянката на боровите дървета. Дори отвън пред бара долавях миризмата на бира, наливана тук десетилетия наред, а вътре беше дори още по-лошо. Гледах през гъстия цигарен дим и парата от кафемашината към екрана на телевизора, който отново предаваше футболен мач. Кимнах срамежливо на мъжете в сини работни комбинезони, които се обърнаха да ме изгледат, после побързах да изляза.

Може би беше по-добре да изям един сладолед. Всъщност mocha granita звучеше толкова добре, направо превъзходно. Струваше ми се, че дори мога да почувствам онези ледени кубчета кафе да се стичат в пресъхналото ми гърло.

Бях облечена само в тениска без ръкави и чифт къси панталонки каки, а на краката си бях обула джапанки, каквито продаваха в местния магазин, където, изглежда, продаваха всичко. И пак бях потна и лепкава, когато стигнах от другата страна на площада, до сладкарницата. Оставих стъклената врата да се затвори зад мен и вдъхнах с облекчение студения въздух, който струеше от хладилниците.

— Добро утро.

Замръзнах като ловна хрътка, която иска да покаже убития фазан. Бен Рафаел. Точно от това нямах нужда. Обърнах се и го изгледах.

Седеше до една от масите с дъщеря си, която ядеше с лъжичка от огромна купа, пълна с разноцветни топки сладолед. Тя учтиво стана на крака, когато ме видя, както и мистър Рафаел. „Винаги джентълмен, помислих си с унищожително презрение, макар да е крадец!“

— Добро утро, мистър Рафаел — казах ледено.

— Мис Джерико, не, доктор Джерико — поправи се той. — Мисля, че трябва да поговорим. Опитах се да се свържа с Донати, за да си изясня ситуацията. — Той сви рамене, после разпери ръце с дланите нагоре. — Досега нямах късмет. Какво мога да ти кажа, освен че е станала някаква ужасна грешка?

— Със сигурност.

— Може ли… да ти купя сладолед? Мъфи горещо препоръчва „Еверест“.

Той беше мой враг, макар и да говореше мило, а аз не можех да си позволя да бъда мила с врага.

— Благодаря — казах. — Но аз съм от жените, които сами си купуват сладолед.

Чух го да въздиша, когато се обърнах и сама си поръчах малка кофичка mocha granita. Спрях се на път обратно към вратата.

— За твоя информация, аз също непрекъснато се опитвам да се свържа със синьор Донати. И когато това стане, той ще ти изпрати съобщение да преустановиш работата по вилата. Ще те изхвърли оттам, преди да си се усетил.

Вратата не се затръшна много добре след мен, но звънчето се обади доста високо. А после се спънах в едно много голямо паве и кофичката сладолед изхвърча от ръката ми и се разплеска по земята. Стиснах зъби и втренчих гневен поглед в павето. После вдигнах кофичката и я хвърлих в близката кофа за боклук.

Чух звънчето отново, когато вратата се отвори и Бен Рафаел подаде глава през нея.

— Искаш ли да ти купя още един? — запита той с широка усмивка.

— Не, благодаря ти — казах аз, отметнах глава като тийнейджърка и се отдалечих наперено.

По дяволите, защо никога не мога да се отдалеча царствено?!