Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (23)

Глава 23

Роко и Нона

— София Мария.

— Роко Чезани!

Нона стоеше с ръце на хълбоци и го гледаше втренчено. Момчето, което помнеше като слабичко хлапе и с дрехи, винаги прекалено малки за източващата му се фигура, се беше превърнало в мъж с мустаци, който изглеждаше като преуспяващ бизнесмен, с шапката в ръка и тъмния костюм. Носеше дори и вратовръзка. Копринена.

— Роко Чезани — каза тя вече по-тихо и по-нежно, като го гледаше как я попива с поглед.

— София Мария Лоренца Корсини.

Имената й сякаш се търкаляха по езика на Роко, гладко и нежно като течно злато. Той си мислеше колко красива е все още, колко елегантна е, колко великолепно изглежда. Напомни си, че сигурно е богата жена сега, прекалено богата за неговата благородническа кръв. Но черната й коса все още се къдреше около ушите, а едва забележимите сребърни нишки само омекотяваха маслинената й кожа. Очите й все още бяха като две черни мълнии и сякаш го гледаха така, както в училищния двор, когато дърпаше плитките й. Тя все още беше с една глава и едни рамене по-висока от него.

Нона направи крачка напред и го прегърна, като с това му предложи пълен достъп до парфюмираната си, облечена в дантела пазва. Роко си позволи лукса да остане там секунда-две, преди да вдигне глава. После я хвана за раменете и я целуна звучно по всяка от двете бузи.

— София Мария — каза отново, — виж какво е направила с теб Америка. Изглеждаш като модел.

— А ти, Роко, изглеждаш като мъж от Уолстрийт.

Стояха на една ръка разстояние, той — все още с ръце на раменете й, и се усмихваха лъчезарно. Всеки от тях беше получил погрешно впечатление за другия. Истината беше, че Роко обикновено работеше в маслиновите си горички, че този костюм беше единственият, който имаше, и обикновено обличаше на сватби, годежи и погребения, както и за годишното парти във вилата. А София Мария беше просто Нона, вдовица от предградията, винаги облечена в черно и рядко напускаща границите на града — освен в случаите, когато имаше разпродажба в „Мейси“ — и която обикновено се трудеше над готварската печка за онзи традиционен обяд в неделя.

Макар че сега притежаваше собствени маслинови гори и собствено frantoio, Роко все още живееше в същата малка фермерска къща, както преди, все още обикновено носеше работнически комбинезон и ботуши, все още пиеше със същите приятели в същия бар, който посещаваше от години. Никога през живота си не беше пътувал по-далеч от Флоренция. Ако го попитате защо, просто ще свие рамене. И ще отговори: „Няма нужда. Имам всичко, което искам, тук“. И наистина го мислеше.

— София, сега си богата американска принцеса! — чудеше й се той.

Нона премигна. Може би трябваше да му каже, че това не е съвсем така, макар че, разбира се, беше наследница, но й се струваше, че в момента това не е от значение.

— А ти, Роко — каза тя с възхищение, — си олицетворение на преуспелия бизнесмен.

Роко размърда крака. Какво би могъл да каже, когато жената, на която се възхищава, му прави такъв комплимент, макар и това да не е съвсем вярно? Не можа нищо да измисли, затова извика кучето си.

— Това е Фидо — каза той. — Най-доброто куче в Тоскана.

Нона повдигна скептично вежда. Спомни си, че Роко и преди беше склонен да преувеличава нещата.

— В цяла Тоскана?

— Si, si… Ами, в селото — със сигурност, а може би и в цялата област. Но е най-добрият, в това няма съмнение. Фидо, кажи „здравей“ на София Мария.

Странното на вид розово-бяло куче затича към нея. Нона сведе поглед към него с известна нервност, но в отговор кучето я погледна благо, протегна дясната си лапа и зачака тя да я поеме, после нетърпеливо и кратко излая.

— Ciao, Фидо — каза тя и побърза да разтърси лапата му. — Come stai?

Роко извика кучето си обратно и се усмихна гордо.

— Той ми е като дете — каза нежно. — Почти толкова добър, колкото и сина, който никога не съм имал.

Нона го хвана под ръка и двамата изкачиха заедно стълбите към терасата.

— Значи не си се оженил, Роко?

— Да, ожених се. Ти не я познаваш. Тя беше от околностите на Монтепулчиано, дъщеря на фермер, прекрасно момиче. Но не роди дете. Умря преди десет години и ме остави вдовец, да оплаквам паметта й.

Роко се прекръсти, Нона — също. После тя разказа на Роко за съпруга си, каза още, че има дъщеря, която е лекар в Манхатън, а също и внучка — Оливия.

— Лекарка! — каза Роко впечатлен. — И сте кръстили внучката на маслиновото дръвче^[1], нали?

А после, докато се разхождаха заедно по терасата на вила Пиачере, Нона му разказа историята за това, как баща й спасил живота на момчето и сега тя наследява вилата.

— Можеш ли да повярваш, Роко? — каза с усмивка. — Тази прекрасна вила сега принадлежи на мен!

Той й хвърли странен кос поглед, после, след миг на колебание, каза:

— Но, София Мария, ти не знаеше ли, че вилата принадлежи на americano? На същия, който организира партито всяка година? Той я купи миналата година. И всичко е подписано и подпечатано. Така че, как можеш ти да я наследиш?