Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (50)

Глава 50

Крайбрежната ивица на Амалфи, южно от Наполи, е много тясна, пътят също е тесен, а склоновете, които се спускат към морето, са толкова стръмни, че е истинско мъчение да се шофира. Нямах никаква възможност да видя красотата на гледката. Огромни камиони профучаваха край мен, а шофьорите им се държаха така, сякаш пътят им принадлежи. Автобусите, пълни с туристи, се движеха винаги по средата на шосето, което, също така непрекъснато пресичаха полуголи младежи на път за плажа.

На завоите ни задминаваха луди според мен италиански шофьори, които караха малки и повратливи фиати, някои от колите отбиваха встрани, за да спрат, пешеходци безгрижно се завираха под колелата им, продавачи на сладолед избутваха неочаквано количките си на пътя, а от време на време шосето пресичаха и кучета, които за никъде не бързаха. Много от тях, както забелязах, куцаха.

Ливи и Нона бяха заспали на задната седалка. Пътуването трая цели часове и ето че отново бяхме като заседнали в движението извън малкия крайбрежен град. Върволицата коли едва пълзеше в горещината. Струваше ми се, че предницата на колата ни допира стоповете на тази пред нас и че това никога няма да има край. Бях свалила прозореца и извадила лакътя си навън с надеждата да ме лъхне малко вятър, а в огледалото за обратно виждане наблюдавах майка си и дъщеря си.

Гледах с тревога по-скоро Нона. Лицето й беше посивяло — нещо, което не бях забелязвала преди. Кожата й беше станала някак восъчна. Казвах си, че е заради дългото пътуване, умората и горещината.

Облягах се уморено на кормилото и чаках движението да напредне малко. Мислех за това, какво не беше наред в живота ми, когато забелязах един старец. Той куцукаше по разбития тротоар, а в ръцете си държеше великолепна бяла персийска котка.

Лицето му беше сбръчкано, той се усмихна, когато вдигна котката, за да й се възхитим, и видяхме, че не са му останали никакви зъби. Козината на котката беше напълно бяла, гъста и мека, а косата на стареца беше рядка, дълга и провиснала, силно посребрена. Огромните сини очи на котката ни гледаха апатично, а очите на стареца гордо блестяха сред мрежа от ситни бръчици. Той беше изпит и прегърбен, беден селянин, но въпреки това беше завързал червена панделка около шията на котката и беше вчесвал козината й, докато добие блясък. Докато го гледах, той внимателно остави котката на стената, отделяща плажната ивица от шосето. Обърна се с лъчезарна усмивка към натовареното движение.

— Guardate — извика ни. — Guardate tutti, la mia principessa. Vedete quanto bella e. Хей, погледнете всички моята принцеса. Вижте колко е красива.

От прозорците на минаващите коли се подаваха глави, а очите на хората се разширяваха от изумление, когато видеха красивата котка. Старият селянин им махаше с ръка и посочваше гордо своята красавица, а хората се смееха и му викаха:

— Quanto bello, e allinare una principessa.

Което означава: „Наистина е много красива. Наистина е принцеса“.

Старецът се покланяше смирено.

— Grazie, grazie, signori.

А котката ни гледаше спокойно, нас, хората, които й се възхищавахме. Протегна лениво предната си лапа, като да види дали маникюрът й е в ред, и се прозина, което може би показваше, че приема поздравленията. Изведнъж бях като зашеметена от патоса на тази сценка, от гордостта на стария селянин, от любовта му към животното, от нуждата му да сподели с другите единственото красиво нещо в бедния си живот. Той не държеше шапката си в ръка. Не просеше. Не искаше нищо в замяна, само да признаем красотата на домашния му любимец.

Докато движението напредваше бавно и оставяше зад себе си стареца и неговата principessa, по бузите ми се стичаха горещи сълзи. Плачех за бедния селянин и котката му и заради цялата насъбрала се в мен тъга. Заради ежедневната борба със смъртта в спешното отделение, когато трябваше да призная, че съм само лекар, а не Господ. Заради самотата, която се стараех да отблъсна, без дори да признавам нейното съществуване, и която знаех, че е факт сега, благодарение на Бен. Плачех и за Каш, и за Бен, и за моята изгубена любов.

Беше като пречистване. Заради любовта на стария селянин към котката, успях най-сетне да видя живота си в реална светлина. И за първи път си зададох някои въпроси.

Ако имаше поне една добра последица от идването ни в Италия, тя беше тази.