Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (2)

Глава 2

Не знам точно защо, но онова, което си спомням в момента, беше времето, прекарано в неговата кола, когато направихме една кратка ваканция заедно. Аз бях зад кормилото, а Каш беше до мен и разчиташе картата. Изгубихме пътя и аз много се ядосах. Казах, че вината е негова, а той се засмя и каза, че съжалява, а после предложи да спрем да обядваме някъде. И като по магия, както нещата винаги се случваха, когато бях с Каш, ние просто попаднахме на онази сладка малка странноприемничка. Първо я подминахме, после спряхме рязко колата, върнахме се по извитата алея, за да й хвърлим един поглед, и видяхме знака „Ресторант“.

Слязохме от колата, малка и червена, спортен модел (какво друго би могъл да има Каш?) и хванати за ръце, влязохме в това чудо на Нова Англия със стени, облицовани в тъмна ламперия, с плетени рогозки и аромат на сушени розови листа и подправки. Имаше още истински еленови рога и стенни свещници, декоративни възглавнички, тапицерии на цветя и сънен лабрадор, който отвори едното си око да ни разгледа и после продължи да дреме.

Мила дама със синя коса ни се усмихна над очилата си.

— Обяд? — запита тя.

Каш стисна леко ръката ми.

— Всъщност питахме се дали имате свободна стая.

Ахнах от изненада, както и жената.

— Разбира се — каза тя. — Нека ви покажа.

Стиснах ръката на Каш и тръгнахме нагоре по стълбите.

— Мислех си, че сме загубили пътя и спряхме тук, за да хапнем — прошепнах му аз.

Той ми хвърли поглед през рамо. Беше вече две стъпала пред мен — както, странно, винаги се случваше — и аз почувствах как се разтопявам. Споменах ли, че беше рус и красив, със здрава челюст като всички американци или може би трябва да кажа — като всички тексасци? Нещо средно между каубой и сърфист от Малибу. Бях виждала този поглед и преди и знаех какво означава. Всъщност точно с този поглед започна и връзката ни.

Да бъдем по-точни, тя започна в пикап, спрян в „Старбъкс“ където пиех фрапучино. Той мина край мен и ми се усмихна ослепително. Погледите ни се срещнаха и останаха приковани един в друг. После той каза с подчертан — и дори преувеличен — тексаски говор, за който са характерни провлечените гласни:

— Здравей, как си, мадам?

Аз се изкикотих, защото дотогава никой не ме беше наричал „мадам“.

— Всъщност аз съм доктор — казах скромно, защото обикновено не разговарям с непознати, освен в болницата, разбира се, а тогава те са почти в безсъзнание и разговорът не върви особено.

— Как си, докторе?

Той се настани на столчето до мен. Кимнах, за да му покажа, че съм добре, и втренчих поглед през прозореца. Бях готова да гледам накъдето и да е, само не и него. Неговата дълга и рошава руса коса грееше с блясък, който липсваше на моята. Загорялата му кожа излъчваше здраве, а сините му очи бяха с един тон по-светли от моите и изглеждаха изненадващо мъдри, видели много в света. Казах си, като един вид предупреждение, че това момче не е провинциалист от Хиксвил. Че сигурно знае какво място му се полага в света. Беше висок шест фута и четири инча, изключително мускулест и ширината на раменете му нямаше нищо общо с велурената риза, която носеше. Хвърлих крадешком поглед към краката му. Слава богу, не носеше каубойски ботуши. Това просто щеше да ми дойде прекалено много.

— Често ли идваш тук? — каза той.

Аз го погледнах скептично с крайчеца на окото си и отпих още една глътка.

— Добре тогава, как ти харесва фрапучиното?

Втренчих поглед през прозореца към един мъж, който разхождаше кучето си.

— Току-що пристигнах от Далас — каза провлечено, като че ли го слушах. — И не познавам много хора тук.

Казах си: „О, господи!“ и извих очи към небето. Нима наистина мислеше, че ще се хвана на това? И тогава той започна да се смее — богат и звънтящ смях, естествено бълбукащ като пролетна река и също толкова освежителен. И аз открих, че също се смея.

— Аз съм Каш Драмънд. — Той протегна загорялата си от слънцето длан, обсипана със златисти косъмчета, и аз я поех.

— Каш? — Не можех да повярвам.

Той вдигна едната си вежда, за да покаже, че също му е забавно.

— Можеше да бъде и по-лошо. Кръстен съм на дядо си, Уилбър Каш.

Засмях се.

— Майка ти е била умна жена.

Бях почти изпила фрапучиното си, а и трябваше да се върна в болницата след десет минути.

— Трябва да тръгвам — казах и метнах през рамо прекалено голямата си черна дамска чанта.

— Тази чанта изглежда прекалено тежка за дребничка дама като теб — каза Каш Драмънд.

Е, тя съдържаше целия ми живот — портмонето ми, кредитните ми карти, шофьорската ми книжка, картата ми за социална осигуровка, както и болничната идентификационна карта, няколко снимки на Ливи като бебе и няколко от предишната седмица (същия октомври беше навършила девет). Там беше и чековата ми книжка, както и няколко не много приятни съобщения от банката, готварски рецепти от мама, които трябваше да дам на приятелката си Пати, чифт чисто бельо, в случай, че се наложеше да работя до късно и можеше да имам нужда от душ и преобличане (и по никаква друга причина, която можете да си въобразите), и червило, което беше прекалено розово за мен, както и гребен, който рядко използвах.

— Остави ме да ти помогна! — Каш протегна ръка към чантата.

И ето че бях като ударена от гръм. Подадох му чантата. Аз. Нюйоркчанката. Аз му се доверих! Погледът ми беше прикован от неговия. Почувствах как кръвта ми става един-два градуса по-гореща.

— Накъде си тръгнала? — каза той.

— Към центъра на града — отговорих. — До болницата „Белвю“.

— Тогава нека те закарам. — Той преметна чантата ми през рамо и отвори вратата. — Между другото — добави, — не ми каза как се казваш.

— Джема — казах аз, без да откъсвам поглед от него, макар да стояхме в доста проветривия коридор на „Старбъкс“. — Джема Джерико.

И така започна всичко — със страст, любов и романтика. И се стигна до малката ваканция, за която ви разказвах, всъщност не по-дълга от един уикенд, когато се изгубихме и попаднахме на очарователната странноприемница.

Таванската стая, която дамата със синята коса ни показа, имаше стръмен покрив и извит като арка прозорец със завеса на цветя. От него се разкриваше гледка към пролетна ливада, където лениво пасяха коне. Леглото беше двойно с викторианска желязна табла, боядисана в бяло, и с юрган в стил печуърка, на възглавниците бяха подпрени половин дузина парцалени кукли.

Наведохме се опасно през прозореца и гледахме ливадата цели трийсет секунди, преди да дръпнем пердетата и да се търкулнем на огромното пухено легло така, както правят само страстните любовници. Бяхме разгорещени и готови един за друг, както винаги. По онова време.

Избутах някъде дълбоко в подсъзнанието си забранените спомени за миналото и се върнах в настоящето. Повторих си, за кой ли път, че няма повече да мисля за Каш Драмънд, че никога няма да говоря за него. Само че понякога той просто изниква отново пред очите ми неканен. Кълна се, че отдавна съм оставила всичко, свързано с него, зад себе си. Построила съм цяла блокада срещу него, срещу чувствата си. Но понякога си мисля, че той никога няма да ме остави да живея спокойно.

И така, с мечтата ми беше свършено. И остана само чувството за вина, което трябва да крия дори от самата себе си, защото знам, че никога не бих могла да застана лице в лице с истината. Всичко е приключило и само това има значение. И сега аз съм предана на работата си лекарка, самотна майка. Жена, чието сърце е обвито с ледена обвивка, която никой мъж не ще успее да разтопи.