Елизабет Адлър
Горещи нощи в Тоскана (69)

Глава 70

Беше един след полунощ, а площадите бяха все още пълни с хора. Всички бяха излезли да се порадват на красивата нощ — деца, любовници, млади и стари. Градът беше като тяхна всекидневна стая. На площад „Навона“ улични артисти изпълняваха фокуси, гълтаха огън, а великолепните фонтани „Бернини“ пръскаха вода. Имаше още и художници, които представяха и продаваха свои картини.

Ние се разхождахме като всички влюбени — без ясна цел и без особена мисъл, просто се наслаждавахме на момента, минавахме покрай ясно осветените паметници и излизахме на малки павирани площадчета, които сякаш искаха да се скрият от тълпата, тихи като място за сцена от филм с призраци, а шумът на големия град — само на няколко минути от тях. Имаше и една малка църква, чиито врати бяха все още отворени и по чиито стъпала бавно се изкачваха старици. Виждаха се свещите, горящи вътре.

Седнахме един до друг на мраморните стъпала пред църквата и аз събух обувките, които вече бяха започнали да ми причиняват неудобства. Въздъхнах от облекчение, протегнах крака и размърдах пръсти във въздуха с надеждата да възвърна циркулацията на кръвта.

Почувствах как Бен извръща глава, за да ме погледне. Погледнах го и аз. Тишината увисна между нас. Беше миг на такава нежност, от която може да те заболи сърцето, и ми се прииска да заплача. Защото скоро вече нямаше да има вълшебни мигове като този.

— Време е да се връщам на работа.

Извърнах глава и тъжно замълчах.

— Джема, ще трябва да си изясним нещата — обади се той след малко. — Знаеш го.

— Това не са просто прищевки, Бен — казах тихо. — Не мога да живея с ужасното чувство за вина, това е истината. А също така е истина, че винаги ще обичам Каш.

Погледът му беше изпълнен с разбиране.

— И аз се надявам винаги да го обичаш. Смъртта не убива любовта.

— Имам чувството, че това изречение трябва да продължи с „но“…

— Но животът продължава, Джема. И ти го знаеш.

— Но… — Засмях се тихо, звукът приличаше по-скоро на хленч, защото разбрах, че сама трябва да се справя с моите „но“. — Каш умря заради мен. Ако само не го бях помолила да дойде да ме вземе, ако само си бях отишла сама у дома, както обикновено…

— Ти, с работата, която вършиш, трябва да знаеш, че нещастните случаи се дължат точно на такива „ако само“. Това е в самата природа на нещастния случай, Джема. Вината не е твоя. И напразно страдаш от това двойно чувство за вина.

Наведох глава и замълчах.

— А когато се люби с мен и каза, че се влюбваш неудържимо, Джема?

— Казах истината. Но все още знам, че не би могло да се превърне в реалност.

Той разтвори прегръдки и аз се отпуснах в тях. Притиснах се в гърдите му, копнеех за любовта, която ми предлагаше и на която знаех, че нямам право.

— Нашата любов няма да погребе Каш, Джема — прошепна Бен. — Тя ще му позволи отново да живее, отново ще говори за него. Той ще се върне в нашия живот, ще стане част от него като Ливи, Нона и Мъфи. Не би могла и аз не искам да го държиш заключен някъде дълбоко в себе си. Позволи му отново да живее, Джема, в твоите мисли и в моите. Така може би ще се освободиш.

Спомних си как бях завиждала на младите момичета от актьорските среди за тяхната свобода. Е, сега може би беше моят шанс. Щях ли да имам смелост?

— Кажи му — каза Бен и ме притисна до гърдите си, — кажи му какво чувстваш, Джема.

И там, на стъпалата пред малката църква в Рим, аз отметнах глава назад и казах с глас, задавян от болка:

— Обичам те, Каш. По дяволите, обичам те.

А после сълзите потекоха и аз заплаках на рамото на Бен. И въпреки че миналото винаги щеше да хвърля сянка върху живота ми, почувствах облекчението. Почувствах, че има надежда за ново начало.