Георги Коновски
Калейдоскоп (97)

Глава деветдесет и трета

Битово-любовна

Събудих се с натежала глава. Като след препиване. Ама тогава поне е имало приятна причина. Та рекох на жената, че няма да закусвам и излязох. Не ме развеселиха и учениците над любимата пейка. Малко само се поусмихнах като видях Пешо от съседния вход да се прибира. Той така се прибира — сутрин, все от различни посоки. Едно време имаше постоянна любима (ама как звучи, а?), но после тя… Хайде по реда.

Влюби се Пешо. Добро момиче избра, хубаво, трудолюбиво, тихо. Само дето й се искаше по-добър да го направи.

— Ох, Пешенце — каза тя веднъж — Ти си ми едничък на света. Ох, ако можеше да не употребяваш алкохол…

Пешо не е алкохолик. Нито е пияница. Само понякога с приятели гаврътва по чашка. Или по две. Или по повече. Зависи от случая. Но се престраши — отказа се от алкохола. Изобщо. Завинаги.

— Ох, Пешо — каза тя — Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше да не пушиш…

Пешо не е никотинов маниак. Нито му липсва воля. Само понякога, докато чака любимото си същество, изпушва цигара. Или две. Или повече. Зависи от закъсняването й. Но се престраши. Изостави пушенето изобщо. Завинаги.

— Ох, Пешко — каза тя — Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше по жени да не се заглеждаш…

Пешо не е донжуан. Нито женкар. Само понякога по улицата се заглежда по минаваща хубавица. Или по две. Или по всички минаващи. Зависи колко минават. Но се престраши. Изостави кръшкането. Изобщо. Завинаги.

— Ох, Пешко — каза тя — Ти си ми едничък на света. Ах, ако можеше по-скоро да се оженим…

И приятелите за това постоянно го подсещаха.

А Пешо вече им отговаря разумно:

— Нещо се позамислям, знаеш… С тия новопридобити качества мога и нова жена да си намеря, нали?