Георги Коновски
Калейдоскоп (80)

Глава седемдесет и шеста

За нощните въртели

Тихомълком се намъкнах в спалнята и се шмугнах в затопленото легло. Ама пусто не ми се спи. И се замислих. За мен, за нас, за всичко наоколо.

Казват, били сме цивилизация на кръстопът. И така се окръстопътихме, че се омотахме като колет. Колет за Европа, понесен през Босфора. Е, и сега сме си интернационалисти. Тук — турски стоки, там — китайски продавачи, до тях — руски баришни любов продават, на ъгъла мургаво събратче развива преджобен или сълзлив бизнес.

Да не говорим за фирмите. Щото у нас по врабче да хвърлиш — президент ще удариш. Всички пишат фирмите си на английски, половината „президенти“ и родния език не владеят, освен три изречения. И то двете са псувни. Но с езиците ще се справим. Много училища се навъдиха по тях. Всичко, що знае едно „хелоу“, отваря школа. Само дето на младите не им се учи. Ето — срещам комшийчето пред месец се прибра от гурбет. Ама кисело — като миналогодишната туршия.

— Омръзна ми — вика — да чакам от нашите някой лев за кафе. Работа или няма, или дават колкото да не опънеш шушони пред шефа.

— Чакай — казах — ти нали мечтаеше да не работиш.

— Ох, чиче! То било едно време. Тогава те срещне мицифаят, разправя тате, вземе паспорта, и ако не бачкаш — за врата и право в предприятията… А сега… де го тоя мицифай?

Няма милиционери. Има полиция… Полицията… Аа, не! За тях като за умрелите — или добро, или нищо. То и без туй така се държат — като безпомощни призраци.

Прокуратурата… Не, не, не! Съдът… А, де! Обида на властта! На независимата от никого и от нищо власт! Която действа според Божиите закони — не съди, за да не бъде съдена.

Престъпността? Каква престъпност? Нали едните скъсаха опашките, станаха „защита 1“, другите — „отбрана 2“, третите — „бодигард 3“, после следват „закрила 4, 5, 6… 333“. А ние треперим след пет след обяд зад мукавените врати. И слагаме бронирани. За фасон.

Всички ни охраняват. И единствено Бог ни пази от тях. Наскоро някой предположи, че само ако изнасилят депутат, и то в коридорите на парламента — тогава ще се вземат мерки срещу престъпността. Откъде е сигурен? Ами ако на депутата му хареса и поиска още?

Май скочихме, без да проверим изправен ли е парашутът? И дали изобщо сме с него? И дали това наистина е парашут? И най-важното — къде ще кацнем? Обаче няма страшно. Обещаха ни, че ще ни преведат из пустинята на кризата и ще стигнем Обетованата земя. Оставят някакви си 15 години. Мойсеевците се сменят, ама пустинята край няма. Докато свърши — я камилата, я камиларя… Е, не — камиларите имат климатици в лимузините. А и няма кого да попиташ — аджеба, да не сме объркали пътя? Бог — високо, цар некадърен, президентът — на лов, партиите си набиват и вадят клинове и досиета, парламентът — все във ваканция, премиерът разглежда чистата си трудова книжка… Изобщо — да мислим по-бързо, че земята наближава, пък парашутът…