Георги Коновски
Калейдоскоп (63)

Глава петдесет и девета

За късмета на човека

Седим си с Митето комшията, значи, край блатото, тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже и на рибите, което е видно от празните кошчета. И тъй като сме успели да обиколим в съботата пазарчетата и да изпразним пълните портмонета в почти празните чанти с продукти, бавничко си философстваме.

— Животът — казвам аз — не е никакъв път. Той си е чисто и просто една греда над пропастта — тясна, хлъзгава. Пускат те на нея, бутат те и викат: „Върви! Пък може и да не паднеш!“. Обаче, или някой се мъчи да те спъне изотзад, или друг насреща ти крещи: „Вардааааа!“, или трети се стреми да те напътства кога и къде да завиеш по дъската над пропастта.

— Не, не! — развива своя теория Митето — Животът е скално катерене в планината. Нагоре е що-годе лесно: спреш, починеш, път избереш. Ако не ти хареса — върнеш се и по друг път поемаш. Но ако се откачиш от предпазните въжета, слизането не е по желание!

Кимам с известно съгласие:

— Така е. Тръгне ли ти надолу, край няма. Помниш ли Стефан от „А“ вход? Любеше Пена, ожени се за Мара?

— Помня — вика Митето — Не му провървя.

— Купи си апартамент, реституираха го и той остана с пръст в уста. Внесе пари в банката — тя фалира. Почна работа в една фирма — шефа й го прибраха на топло. Магазинче отвори — обраха го.

— Така е — потвърждава Митето — Не му провървя.

— А пролетта умря жена му. И се оказа, че е завещала всичко на племенника си.

— Така е — кима Митето — Не му провървя.

— Тъй, де! Ама Стефан се спомина преди нея.

— Така е — пак продължава Митето — като не му върви на човека…