Георги Коновски
Калейдоскоп (28)

Глава двадесет и четвърта

Тихи вечерни спомени за борческото време

Ей, като се сетя какво време беше! Направо не знаеш — жив ли си, или ангелче! Не, че сега е по-добре, ама поне сложихме решетки и на последните етажи и не щъкаме из улиците. Разменихме си местата с бандюгите — ние зяпаме небе на квадратчета, те са на свобода. И най-вече на слободия. А като се сетя как ме отучиха от вечерните разходки…

В тихата вечер се прибирах тихо в тихия град. Десетки проблеми пробождаха тихо тръпнещото ми сърце — вчера взетата заплата свърши, днешните заеми ще ги върна вдругиден, ако осигуря нови и… И нещо тихо промуши сакото ми и съкрати двадесетгодишния му живот.

Някой отзад тихо рече:

— На ти, гад, от Алигатора!

Аз тихичко обърнах очи и рухнах. Оня тихомълком ме обърна с крак:

— А — каза тихо той — ама ти не си Кучето???

— Не съм — рекох с лека въздишка — Казвам се Петров — и протегнах ръка за запознанство, тихичко треперейки.

— И сега какво? — почеса той врата си — Да ти се извиня ли искаш? Сам си си виновен — що носиш копринен костюм като Кучето?

— Извинете — прекъснах го тихо — това не е копринен костюм. Лъщи, щото се протри вече…

Оня измъкна мобилен и зашепна:

— Абе, шефе, аз друг съм наръгал… Шефе, ама ти ми беше обещал там нещо… ахъ… ахъ… ахъ…

После тихо го прибра и наведе:

— Значи така — като за пръв път ти прощаваме. Сега лежи тихичко тука и чакай линейка. И, като ти извадят ножа — донеси го в „ГАД“ ООД, защото е истински „Солинген“ и ми трябва.

И с тихи стъпки потъна в тихия град. А аз останах да чакам вой на сирена или тихия шепот на ангелски крила.