Георги Коновски
Калейдоскоп (33)

Глава двадесет и девета

За някогашните и сегашни сърдечни и други трепети, за обичащите една жена мъже и за нетолкова скръндзите

Та отварям аз очи и чувам натам разговора:

— Много лесни станаха днес жените, сестро! Но и мъжете не прощават — няма вече кавалери. Вчера някакъв младеж пред мен спира една засукана мадама и направо казва: „Искам да се запознаем в най-лошия смисъл на думата!“. А оная цъфна като старите ми галоши и вика: „Ама най-напред почерпи едно кафе, щото не съм толкова лесна. И да не е втора употреба, че ще чакаш запознанство трета“. Мани, мани… И светът се обърка. Оня ден изхвърлят от кръчмето — в гаража отдолу дето е — Мимето, знаеш го, педала, а той крещи: „Какво като сме сексуално малцинство? Както вземем властта — ще сме мнозинство. И ще се молите да сте при нас, ама няма да ви помогнем!“.

Момите — и те луднаха, омъжкариха се. Гледам вчера комшийчето Стефко. Унил, облъскан. „Що бе, сине?“ — питам го. Не че съм любопитна, ама е такава натурата ми, чувствена. Пък той вика: „Ох, лельо Маро, ще ти кажа, щото ти и така ще разбереш. Обикнах едно момиче…“ „Ами хубаво, викам, а тя?“. „Тя, казва той — тя обикна друго момиче…“

И какво толкова? То племенникът се оплакваше на приятелчето си (аз случайно бях зад вратата, та чух, иначе — кой ще ми каже?). И той се влюбил. В някакво момиче. Но се оказало, че има проблем. Имала брат. Хубав брат…

А Стефко пуснал една дълга коса, отзад направо на девойче прилича. „Абе, подстрижи се малко, че в тъмното ще те вземат за момиче“, казвам му. А той се хили. Щял да вика. „Аланкоолу, ти докато викнеш — и ще си станал малцинство при Мимето“. Обаче не ме слуша.

Едно време не беше така. Мъжете изобщо не спореха с жените си — че кой ни питаше за мнението тогава? Но ние хитрата се налагахме. Аз моя докато го взема, бая зор видях. Обикаляше той портата цяла година, пък един ден му викам: „Моньо, до месец трябва да е сватбата, че ще проличи бременността ми“. А той се опули: „Ама аз нищо не съм правил… Ама аз…“ Пък нямам време да му обяснявам и цепя направо: „Именно, викам. Ако ще правиш, прави, че времето минава“.

Иначе щях да си остана излъгана мома. А за излъганата светът се дели на 50% жени, 10% мъже и останалите — гадове мръсни, дето не щат да се женят.

И все пак, като се омъжим, ние си гледаме примерно семейството, децата, мъжа. Само понякога — понякога, казваме с мъка по пропуснатото: „Има мъже, дето обичат една жена — да им даде Бог щастие! Има мъже, дето обичат всички жени — да им даде Господ здраве и издръжливост!“