Георги Коновски
Калейдоскоп (68)

Глава шестдесет и четвърта

За недетското детство

Както и да е, тръгнахме си с Митето по християнски — с празни кошници. Автобусът ни стовари близо до комплекса, та седнахме за малко в паркчето. А тъкмо там се вихреше някаква детска група. От ония, дето ги събират частните госпожи в неделя. Нали е почивен ден, детските градини не работят, а богатите родители искат да си отдъхнат от бизнеса и потомството. Плащайки си честно откупа, разбира се. Та от скука се заслушахме в младата (нейде над четиридесетте) госпожа:

— Деца, деца, не се пръскайте! Моля ви, само на детската площадка! Я вижте колко неща има тук — играйте си на воля… Петьо, пусни Катето! Защо си я стиснал така? И то в автомобилчето?… Играете си? А-а, ти си директор, а тя секретарка… Мите, Ванчо, на какво играете? На шофьори? А защо само седите в каросерията? Аха, вашите коли са на ремонт… Но Живко управлява? А, той ви карал за бира. Не сте ли малки? Добре, добре… Мери, защо влезе в къщичката на вещицата? Магазинерка си, добре… А защо слагаш тези листчета? О-о, сменяш цените с по-високи… Петьо, остави куклата на Червената шапчица, ще я счупиш! Какво искаш? Да вземеш баничката от кошницата? Недей, остави я за вълка. Ако е купена от пазара — той ще отиде направо в Червената книга. Ники, хвърли този камък! Не! Ох!… Не по мен! Ще те заведа при баща ти, та да видиш!… Какво?… Тази дума от кого я научи? От баща ти?! Ах, ако го срещна! Той къде работи?… Застрахова по магистралата? Поздрави го от мен! Играй си, моето момче, играй си!… Гоше, ти какъв искаш да станеш? Летец-изпитател? Но нали вчера искаше да си търговец като татко си?… Аха, работата на летеца е по-безопасна, разбирам… Ани, защо се напъха в кучешката къщурка? Не лай, моля те!… Чиновничка в съвета ли си?… Станчо, защо наричаш Ваня коза? Ваня! Не му казвай говедо! Грозно е! Играете си на семейство ли? Това не е игра за културни и възпитани деца! Дръжте се примерно, както родителите ви вкъщи… Не се бийте! Кой ви каза да се биете?… Как така аз? Кога?… Ама у вас така ли… Добре, добре… А ти, моето момче, защо си такъв унил и опърпан? Къде работят родителите ти?… Учители? Не плачи, не плачи… Ще пораснеш, ще започнеш истинска работа и ще заживеете като нормални хора… Деца, хайде стига толкова действителност, да се прибираме в апартамента ми!