Георги Коновски
Калейдоскоп (11)

Глава седма

Пак в кафенето, пак женски монолог, пак мъжко виновно мълчание

Влязохме в гараж-кафене-бирхале-вариете-бистрото на Ванката. По брой клиентелата си беше същата — дори по пол. Пак две дами, пак на бая балзаковска възраст, пак едната се вживяваше в ролята на Фидел пред хиляден митинг. И пак на нас се наложи да сме публиката:

— Ммммм, хубаво е кафето. Моичкият не може да ми свари такова. Пък е и малко мързелив. Решила съм — като умре, ще го кремирам и сложа в пясъчен часовник. Хем нещо да свърши, хем да се кефя, когато знам къде е. Колко пъти му казвам: „Не ме заслужаваш ти! Аз на твое място не бих могла да живея без мен“.

Кучешки живот бил водил, моля ти се. Ами така е — цял ден ръмжи по мен, после цяла нощ хърка. Хорските мъже пият, а моят и яде. Като колата си е остарял, смуче бензин, пуши, а стартерът заяжда.

Викат ми: „Поне си омъжена!“. Какъв мъж — семейна съм. От време на време само се сеща, че е мъж и накрая измъмли: „Обичам те, ма!“. Ама това са само приказки, виж китайците — мълчаливо си гледат работата, затова и милиард надминаха.

Поне да не спореше постоянно. Не се ли убеди, че винаги съм права? Е, вярно — веднъж мислех, че съм сгрешила, но се оказа, че съм грешила — не съм била сгрешила.

А съм и толерантна… колко пъти му казвам: „Признай, че не си прав и ще се съглася с теб!“. А той… инат. И ревнив, ревнив. Все му обяснявам, че това е остаряло частнособственическо отношение към средствата за възпроизводство, ама като не възприема…

Без основание да е ревнив ли? Я, само това оставаше. Ех, любов, любов… Като се сетя как като ученичка гълтах любовни романи и мечтаех за реални преживявания, а като погледнех шушумигите в класа — се връщах при романите…

И после се появи моичкият. Още на сватбата показа рогатия си език. Викам му: „Мили, любил ли си някоя преди?“, а той отговаря: „Е, имах две-три истории с красавици, две-три с богаташки щерки, две-три с трудолюбиви и скромни девойчета, но това с теб е чиста любов“.

Но си го кътам, защото има два вида жени. Търпящи мъжете си и такива без мъже. А и мъжете са еднакви — само доходите им са различни.

След което погледна остро към нас тримката. Очакваше неспирни ръкопляскания, съпроводени от буйни овации, може би? Но не ги дочака, защото се сетих, че трябва да занеса хляба за обяд. Махнах на Митето да ме почака и се понесох към дома.