Георги Коновски
Калейдоскоп (46)

Глава четиридесет и втора

За Пенчо и другото натрупване на първоначалния капитал

И Пенчо реши да става бизнесмен, ама по друг път тръгна. Взе, че повярва на приказките за частната инициатива, за конкуренцията като двигател, за държавата, която пази интересите на гражданите си.

Малко искаше от живота Пенчо, затова и преди добре си живееше. Ожени се, купи си панелен апартамент, трупна едно гаражче, дори пари за кола отдели. Мечтаеше за „Фиат“, но разни полуикономисти започнаха реформите, глътнаха му илюзиите и Пенчо трябваше да избира — или двигател или „Фиат“, или „Трабант“ на старо. Е, взе германската кола, пък тя се оказа като чужда жена — топла, удобна, мека, мъркаща.

И така се живееше от заплата до заплата, с германчето ходеше до село, та мазето не оставаше празно, синът завърши, дъщерята учеше, докато…

Една вечер, тъкмо сънуваше как красива манекенка се облича до леглото и му маха доволно за довиждане, някакъв шум го стресна. Замаян от топлия сън, отвори вратата на хола и що да види… Всъщност нищо не видя, освен тапетите. И мебелите, и телевизорът, и книгите дори — всичко беше изчезнало като в сън. Ядоса се Пенчо, отдели пари, сложи още една решетка на вратата. Но пак го изненадаха. Туршиите, буренцето с ракийка, даже варелът с нафта — като че им поникнаха крила и отлетяха през тясното прозорче на мазето. Сложи решетките и там. А после и на гаража, превърнат междувременно в квартален бутик.

Обаче го направи след като по обяд, моля ви се, дойдоха трима с камион, отвориха вратата и го опразниха набързо. Трабантът мина без решетки. Защото го грабнаха направо от двора на село. Кучето нададе глас чак на третия ден — така го бяха упоили. А къде се надали последен глас прасето, двете овчици, кокошките — никой не разбра.

И Пенчо не отминаха. Една вечер двамина влязоха в гаража, станал вече квартална кръчма, и поискаха да го застраховат. Той се поинтересува да види договора, те го хлопнаха по главата и последната му мисъл беше, че са прави хората. Трябваше по-рано да се застрахова. А като вдигна глава, видя над себе си надпис — „Рай ООД“. И под него желязна решетка, пред нея свети Петър и трима в анцузи, но с опашки, рога, тризъбци и бухалки. Че и крещят на райския ключар — „Плашай, дърто, щото ще ти изгърми вратата!“

На Пенчо му стана мило, родно, хубаво. Почувства българския аромат на авантюрата — тръгваш за работа, но не знаеш там ли ще попаднеш или в болницата. И, ако е в болницата — в кое отделение. Поне да е там, а не направо в мазето, в моргата. Защото оттам пък пътят е един — при застрахователите с рога и бухалки.