Георги Коновски
Калейдоскоп (15)

Глава единадесета

Попътни размисли за китайците

И си вървя така по пътя, и си зяпам по витрините на магазините и младите булки, и зървам един от двете хиляди китайци у нас, дето вече май станаха милион. Те това китайците, казвам ви, трябва за пример да вземем.

Наскоро, например, разбрахме, че китайският състезател по батут станал първият китайски космонавт. Което означава, че ни застигат. А скоро и ние ще се юрнем — да ги гоним. Защото нищо не се знае — днес бензинът е няколко долара галона, утре ще стане 50 юана.

И как напредват без политици и постоянни избори? Нашите едно си знаят: „Дайте ни година власт и ще нахраним народа. Дайте ни още година — и ще го нахраним пак!“. А онези с един ориз се оправят.

Пък може да е нещо манталитетно. Ето — никой не знае колко са вече. Макар ние да се смятаме за първи любовници (възвратно местоимение „се“), в припадък на хормонална активност все говорим колко сме могъщи, а те… Ами те мълчаливо си вършат работата.

Затова нашата армия се събира на празник в един ресторант, две сепарета. За войници и офицери. И се черпи свободно. Тъй като в армията заплатите са високи. Поне така казват. Генералите.

А в тяхната армия има нова тактика — незабележимо придвижване на малки групи по два милиона.

Ах, да! Работят. Много. И цивилни, и военни. Та сега изникнал проблем — свръхпроизводство. Абе, и с него ще се справят. Както се оправят с корупцията, с крадците, с мошениците. Не, не ги издигат — та да са под постоянния народен поглед. Направо ги гърмят. Варвари! Не разбират колко важен е човекът. Най-вече „нашият човек“. И не го пазят, гъдилкат, правят политик.

Затова са толкова щастливи. А за нас щастието е като министър — все по чужбина. И ни се иска и ние да сме щастливи като китайците. Дори очите ни да започнат да се гледат нежно едно друго.