Георги Коновски
Калейдоскоп (53)

Глава четиридесет и девета

За Надеждата и надеждата

Седим си пак с Митето комшията в парка, тихичко си говорим, кротко от фасовете дърпаме, никому зло не правим. Даже се мъчим да усетим яко подгизналия Колъо Мартинката, който вече втори час ни пее свойта жалка песен в рап-жътварски речетатив.

Хлътнал човека във финансовата бездна още преди пет години леко и неуспешно. И отникъде никаква надежда. Двете заплати (неговата и на жена му) едва стигали за временно закрепване на този най-прекрасен и най-безнадежден свят. Решил тогава и хазарт да се спасява — лотария, тото, еврофутбол, бинго. Даже два кашона капачки от някаква лотария събрал пред съседното кафене и всяка вечер по три часа проверявал и търсил като Индиана Джоунс в храма на обречените. Но най-вече на тотото наблегнал, защото с него най-добре живеел. Пускал фиша във вторник и до сряда вечер леката вълна на очакването го люлеела, люлеела. Така и в съботата. Е, понеделник и четвъртък били черни дни, но от следващия пак очаквал птичката на щастието да кацне на рамото му. Или най-малкото във фиша му. Забелязала жена му тази еуфория и го запитала — защо, аджеба, при тая парична суша ходи щастлив. А нашият човек отвърнал чистосърдечно:

— Как да ти обясня, жено? От известно време живея с една надежда…

— Разгеле, сме си дошли на думата — прекъснала го тя — Ти живееш с една Надежда, аз пък от година време се движа с един Иван…

Та това беше историята на Кольо. Сега се чудел каква надежда къде да търси в безнадеждното време.

— Така е, брат ми! — каза Митето — Надеждата умира последна, но надяващите се — първи!