Георги Коновски
Калейдоскоп (40)

Глава тридесет и шеста

За Станчо Карабелстанчев, приятелят на наш Тошко

Таман си мисля за Никито и гледам — минава батко му, Тошко. Дето стяга багажа за Канада, че от там му предложили най-свестни пари за труда му. Щото и от Европата го искат, даже някакви французи идваха лично да го видят, ама той рече, че отвъд океана ще е най-добре. Та рекохме си „здравей, здрасти“ и наедно погледнахме как край парка минават три коли — две с охрана, а в голямата сам господин Станчо Карабелстанчев. Викам:

— Тоше, тоя никога няма да напусне България. Тук си паразитира, тук си е добре.

Пък Тошко ми отговаря спокойно:

— А, познавам го. Често се виждаме дори. Той отива в офиса на холдинга си, аз, както обикновено, чакам на опашката в бюрото по труда. Няма подходяща работа. Пък и каква работа има вече тук за атомен физик?

А преди беше иначе. В училище аз бях водещият по всичко, а Станчо добрият спортист. Другарката Петрова казваше, че най го бивало във високия скок — не му тежал никакъв мозък. После го приеха в спортното училище, но продължихме приятелството на бартерна основа. Аз му разказвах интересни книги и филми, та да блести пред мацките, пишех му домашните, а той ме черпеше с луканки и торти — все не можеше да изяде полагащия му се порцион на надарен подрастващ спортист. И стана шампион по нещо си. А после дойде демокрацията и той се зае със застрахователна дейност. Сега има холдинг — търговия, охрана, застраховане, че и интелектуално-компютърни дейности развива.

Понякога Станчо ме изтегля от опашката и ме води в близкото заведение, по една случайност и то негово. Келнерките си чупят краката от тичане, той ги управлява дистанционно, а стриптийзьорката се върти наблизо в случай на необходимост — изобщо, лайфа си човекът.

— Упоритост ти липсва — поучава ме той, дъвчейки любимото си мезе за уискито — люто чушле — Виж мен. Упорит съм за трима. Една вечер, още в началото, ме набараха някакви. Викат: „Ти ли си Иван?“. И ме пребиха от бой. Ама на мен не ми пука — не съм Иван.

Иначе при Станчо всичко си е наред — върти си бизнеса, плаща на разни да му изчисляват печалбите и крият данъците, а сам той си живее със знанията от пети клас.

— И ти можеш — вика ми — Само започни. Ей де я чужбината. Иди, купи една цистерна бира за, да речем 1000 евро, продай я за 3000 и с тия три процента си живей живота.

Такъв си е Станчо — добра душа, умееща да се весели посвоему. Все ще ми подвикне, когато мине с бронираната си лимузина покрай опашката:

— Ей, брато, нали така казваше другарката Петрова — учи, за да не работиш.