Георги Коновски
Калейдоскоп (77)

Глава седемдесет и трета

За парите, разбира се

А после пак си седнахме в кафене-барчето и заприказвахме сладко-сладко. Докато дойде време за отлитане. Митето се разбърза да каже последно слово — последно за днес, май първо за утре, защото не гледахме часовника.

— Е това ще е последното за днес. Щото ей сега ще удари полунощ. Да плащаме!? И това ще стане. Пари има. Един приятел каза, че в България работа има, но пари не дават. А не е прав. Има, но какво да купиш с тях? Вървиш, гледаш витрините и етикетите, пъшкаш, пък отиваш или в мазето при последните миналогодишни капки живот или при психиатъра. А той те успокоява, препоръчва ти почивка, отвлича те от ежедневните проблеми… и иска да му платиш. С което кръгът се затваря. Иначе успокоението е лесно. Гледай зелено, живей сред зелено. Зелени стените, зелен таванът, зелен под — ако щеш.

Но най-добре действат зелените банкноти. Е, тук трябва да се внимава. Защото един познат взел в бързината на пазара зелена банкнота, и установил, че е двулевка. От онова отвратително време, когато в магазина се чудеха отде да ти намерят ресто на петолевката, а в ресторанта вечеряше с нея, че и пари за такси оставаше.

Е, днес и пестиш, за да имаш. Отидеш на лекар, той ти предпише хапчета. По едно след ядене. „Докторе, викаш му, че аз има цял месец да ги пия така. Щото ние с жената ядем два пъти на ден, пенсионерската. Сутрин по едно чайче, вечер нещо по-леко“. Страх ни е гости да не дойдат. Идват уж само за закуска, пък сетне три дена няма какво да вечеряме. Ако имаш пари — спокоен живот можеш си уреди. Ето, аз ходя по улиците с бронежилетка, донесе я племенникът от Косово. Поръчах му и бронегащи, за всеки случай. Не, не за мен, а за жената. Защото нещо много почнаха да налитат на баби, а моята е запазена, най-много петдесет да й дадеш…

Ха сега дай по още едно! Защото настана едно време… Ако не пиеш ще се обесиш! Повече концентрат ти трябва, за да преглътнеш живота. Преди десетина години хлябът стана колкото заплатата преди, саламът колкото „Москвич“, соцвозилото, ако още се движи, струваше колкото навремето да бяхме пратили всички политикани в космоса.

И се пита в задачата — защо не го направихме навреме?