Георги Коновски
Калейдоскоп (102)

Глава деветдесет и осма

За лицата на обществото

Свършил беше поредният кръг на футболната родна пародия. Поради което набързо го обсъдихме и мирясахме. Отново започнахме да говорим като нормални хора, изоставихме омръзналите ни теми за жени (родата на съдии и играчи имам предвид). Но по стар навик от време на време мятаме по едно око към старичкия телевизор до бара.

— Пак ли тия показват? — рече Митето, когато започнаха новините — Ще речеш, че цяла вечер предават Утито. Все ядат, все чаши разнасят…

— А, не е баш така — каза Колето от „З“ вход — И говорят отгоре на всичко. Ето, снощи правиха интервю с някакъв властник. Като взе думата… Задава въпроси на противниците си, отговаря от тяхно име, после им обяснява защо не са прави.

— Това го умеят — съгласява се Румен от долния блок — Аз снощи се върнах от път. Знаете, като въртиш кормилото, пускаш радиото да гърми. Чалга, рок, политици — важното е да не задремеш. И като почна един… „Аз — казва — съм готов да се съглася с вашето мнение, но вие пък признайте, че грешите…“

Ванката, артистът от нашия вход, отвори още по една бира и каза:

— Я, ги оставете тия, ще минат, ще заминат, колко сме видели… Кажете нещо за изкуството, за вечното…

— Аз вчера ходих на изложба — подметна Колето — Като ме хвана дъждът — и се мушнах при някаква изложба. Беше… модернистична, сетих се! Ама нищо не разбрах!

Ванката изгърмя възмутено през бирената пяна.

— Ама че си прост! Виси ли — картина е, заобикаляш ли го — скулптура е!

— Да можеше и в пеенето да е така ясно! — въздъхна Румен — А то демокрация! Може, не може — всеки пее. Една ми вряска, някакъв мъженствен ми шушука, друг направо пищи като скопявано прасе…

— А-а, не така — каза Митето — Та това са лицата на обществото ни!

— Боже, боже! — рекох примерно — Ако това са лицата на обществото, какъв ли е задникът му?