Константин Симонов
Хората не се раждат войници (9)

Девета глава

След като изпрати генерал-майор Серпилин и както му беше заповядано, почака, докато самолетът се издигне във въздуха, полковник Артемиев пое обратно.

Самолетът беше отлетял със закъснение, но той и без това не можеше още да се прибере за спане: трябваше преди това да отиде в бронетанковото управление и лично да вземе оттам един документ.

Колата зави от улица Горки и пое по пръстена „Б“.

„Все пак малко по малко се оживява“ — помисли Артемиев за Москва и си спомни неочаквания въпрос на Серпилин, когато чакаха да се качи в самолета:

— Няма ли да повикате семейството си в Москва?

— Няма да го повикам, другарю генерал — отговори той, без да обяснява, че живее на света сам-самичък и няма кого да вика.

Там, на летището, като гледаше подир отлетелия за Сталинград самолет, Артемиев помисли с яд за своята временна адютантска съдба. Добре е, разбира се, че е попаднал офицер за поръчки при началство, у което няма просто „телефонирай“, „подай“, „донеси“, а може при желание човек да набере ум за напред. Но днес погледна опашката на самолета и му се поиска да отиде на фронта.

Когато след болницата, още с бастунче, попадна в Генералния щаб, смяташе това за сполука. Но напоследък почна да се тревожи: ами ако началството свикне с него и не пожелае да го пусне на фронта? Макар че когато го вземаше, обеща. Генерал-лейтенантът през последната седмица е някак странен, мрачен. А защо — не знаеше и не беше редно да пита.

В бронетанковото управление, въпреки ранния час, кипеше живот. По всичко се чувствуваше, че танкистите са вирнали глави през последните месеци и с основание: танковите и механизираните корпуси от началото на ноемврийското настъпление не даваха на немците да дишат.

Като взе документите и слизаше по стълбата, Артемиев се отдръпна, за да даде път на един генерал-майор с черни танкистки петлици, който тичаше надолу. И чак след като го пусна и видя отзад бръснатата му до голо глава, разбра, че този генерал-майор — стар приятел, халхинголец — е Костя Климович. В началото на войната говореха за него, че бил загинал, но неотдавна той изведнъж оживя и влезе в бюлетина, след като плени в района на Тацинская сто самолета.

— Костя! — извика Артемиев вече изтичалия долу генерал. Повика го, като разчиташе, че ако е сбъркал, генералът няма да се обади.

Но генералът се обърна и стремително тръгна нагоре срещу Артемиев. Те се прегърнаха на средата на стълбата.

— Аз тъкмо сега бях при танкистите и си спомних за тебе и Халхин-Гол — рече Артемиев.

— Намерил си какво да си спомниш! — рече Климович усмихнат. И в тази твърда усмивка имаше цяла вечност, която ги отделяше сега двамата от Халхин-Гол.

Те тръгнаха надолу по стълбата.

— Защо куцаш? — попита Климович.

— Бях ранен.

— А сега какво правиш?

— След раняването съм временно в Генералния щаб. Но скоро мисля да се върна на фронта. А ти как си тук? Наскоро четох в бюлетина, че твоята бригада излязла на Тацинская.

— Излезе на Тацинская, а след седмица цялата излезе от строя — рече Климович. — Останаха четири машини. Пратиха ни на реорганизиране.

— Сигурно е било обидно в разгара на такива боеве…

— Това само в стихотворенията го пишат. Или във вашия Генерален щаб наистина мислят така?

— Какво да мислят?

— Че един командир на бригада, комуто от четиридесет машини са останали четири, се обижда, ако го изпратят на реорганизиране? Не знам, може да има и такива глупци, но аз не съм от тях. Виж, ако от бригадата ми останеше само името, без танкове, а моя личен състав безразсъдно пъхнат в огъня като пехота, тогава бих се обидил, тъй като началниците се страхуват да доложат дето трябва истинските загуби в техника. Случва се и така.

— Да смятаме, че си отървал — усмихна се Артемиев.

— Да, представи си, радвам се — рече както преди сериозно и пламенно Климович. — Радвам се, че овреме изведоха бригадата от боевете; радвам се, че взеха трезво решение и че обстановката позволи това; радвам се, защото право да си кажем, още вършим глупости. Гледаш как хората пъхат в общия котел на победата своите глупости, разчитат, че там всичко ще прекипи и няма да се вижда кой какво е сложил.

— Виждам, че си сърдит, а там у вас горе настроението е по-светло.

— И аз не съм сърдит, но и на сън мисля как по-скоро да се науча да бия немците не до полусмърт, а до смърт. Защо да се сърдя? Ако бях войник, тогава имаше на мнозина да се сърдя — и на взводния, и на ротния — на всички, чак до господа-бога! А щом съм генерал, няма на кого да се сърдя, освен на себе си. Ти кога почна да воюваш?

— През декември четиридесет и първа, пред Москва, в село Зеленино влязох в бой като командир на полк.

— Значи, направо с настъпление, с празник си почнал…

— Ех, да речем, относно празника… — пресече го Артемиев и без да довърши махна с ръка, като си помисли, че колкото и да е добър Костя Климович, все пак от танка не се вижда какво нещо е пехота, какво е командир на полк и колко пуда война носи на гърба си. Да знаеше — нямаше да каже за празника…

— Относно празника, не се сърди — рече Климович. — И празниците във войната са кървави. Известно ми е това. Просто ти завидях, че си започнал да воюваш с по-други картини.

Те стояха сега долу във вестибюла.

— Е, няма как. Паша, аз трябва да вървя на гарата, а и твоят живот е сигурно на колела.

— Да — рече Артемиев. — Трябва да отнеса документа в Генералния щаб. — И изведнъж се сепна: — Как е семейството ти?

— Семейството си погребах — рече Климович с равен, лишен от израз глас. — Всички отведнъж в една снарядна яма… И гроб не избирах, и време не ми дадоха да плача. Това е. Имаш ли други въпроси?

— Извинявай — рече Артемиев.

— Нищо. Вече година и половина на всички отговарям на тоя въпрос. Свикнах. А ти не се ли ожени?

— Не.

— А аз през есента след болницата едва не се ожених. Но после помислих: защо да създавам вдовици и сираци, когато и без мене ги има достатъчно? Ако е само за така — друга работа. Ти само така, и тя — само така.

— Та в случай че стане нещо: „И нека тя да си поплаче, за нея нищо то не значи…“ — рече Артемиев. — Защо ме гледаш? Не е мое.

— Досетих се. Просто по-рано не знаех, че обичаш поезията.

— А какво ли, Костя, изобщо знаехме по-рано един за друг? — рече Артемиев. — И самите себе си чак през войната опознахме…

Те излязоха на улицата. След полутъмния вестибюл светлината режеше очите им. Колата на Артемиев стоеше пред входа. Климович подири с очи своята и даде знак да се приближи.

— Къде отиваш?

— Да формирам новото съединение. На първо време — на Казанската гара. А после — там, където правят танковете. Ах, танкове, танкове! — възкликна Климович. — Пред онези, които ги правят — шапка долу, а на ония от нас, които съсипват тези машини безразсъдно още в първия бой — тояга по главата!

Те слязоха от площадката. Артемиев забърза и като стъпи накриво с ранения си крак, охна.

— Не си ли почнал рано да мислиш за фронта? — попита Климович.

— Може и да е рано, но страшно ме вълнуват бюлетините!

— Вярно — рече Климович, — времето е такова, че няма да скучаеш. Добре, воювай. Бъди жив и здрав, ако е възможно.

Те се прегърнаха. Климович се качи в колата и като затвори вратичката, махна с ръка за сбогом.

Когато Артемиев се върна в Генералния щаб, в приемната седеше дежурен вторият адютант — Косих. Той беше адютант на генерал-лейтенанта още отпреди войната. Офицерите за поръчки трети път вече се менят, а този е постоянен. Свикнал е и друго не иска.

— Не е ли звънил за мене? — попита Артемиев.

— Не — рече Косих. — Можеш да спиш до четиринайсет.

Артемиев заключи в огнеупорната каса донесения документ, протегна се сладко и с удоволствие си представи как ще се качи сега в малката стаичка на третия етаж, където имаше пет легла за адютантите. Макар да беше отменено казарменото положение в Генералния щаб, практически то още се беше запазило.

— Позвъни ми в тринайсет, за да не се успя.

— Ще ти позвъня, не се безпокой — рече Косих и като погледна в тефтерчето си бележките, изведнъж си спомни: — Генерал Шмельов телефонира, заповяда ми да запиша един адрес за тебе. Някаква жена те търси. Ей сега ще ти го препиша.

Но развълнуваният Артемиев, без да чака Косих да му препише адреса, сам бързо обиколи масата и надникна в тефтерчето. Той знаеше, че сестра му, спусната в немския тил, по сведения от партизанския щаб на Западния фронт, е загинала още преди година при изпълнение на задача. До никакви подробности не можа да се добере и не вярваше съвсем на тази смърт, тъй като знаеше случаи, когато такива известия после излизаха лъжливи. В тефтерчето, от което Косих преписваше адреса, стоеше непознато презиме:

„Да потърси Овсяникова…“

Може би това е някой, донесъл известие за сестра му?

„Да потърси Овсяникова…“ — още веднъж прочете той, като взе листчето от Косих, и чак сега обърна внимание на адреса: „Сретенка 24, квартира 6“.

— Точно ли си записал? — попита той Косих.

Косих дори не отговори. За друго както и да е, но за точността на Косих можеше да се гарантира.

„Но какво е това! Шеги ли си правят с мен?“ — помисли Артемиев. Адресът му беше твърде познат, макар да го смяташе за зачеркнат от паметта си.

— Какъв е вътрешният номер на Шмельов? — нетърпеливо попита той.

— Ти да не си полудял? — рече Косих. — Шмельов телефонира в седем и четиридесет и пет, ето го записано тук, преди да си легне да спи…

„Да потърси Овсяникова…“ — още веднъж на себе си прочете Артемиев. Непознатото презиме никак не се свързваше с адреса. Той си спомни бабичката, домашната помощничка, която живееше тогава, преди войната, у онези хора, в онази квартира; може би тя е Овсяникова? Той не знаеше презимето й, знаеше само, че тя е „леля Поля“. Но и така да е, защо й е той?…

— Виж какво, Косих — рече той, като туряше бележката в джоба си. — Ако ме търсят, отишъл съм на този адрес. Тук наблизо е, ще се върна бързо.

— Внимавай, после ще клюмаш! — не одобри Косих.

Когато Артемиев влезе в познатия вход и почука на овехтялата врата с изръфана мушама, отвори му момче с валенки, с ватени панталони и наметната на раменете памуклийка.

— Аз съм Артемиев — рече той, — дадоха ми този адрес…

— Да, да, влезте — покани го момчето с момински глас, като му подаваше ръка. — Аз съм Овсяникова.

Ръката беше мъничка, силна и много гореща.

— Да идем в стаята…

— Може ли да се съблека? — попита Артемиев.

— Както искате. Аз тук замръзнах от сутринта, дори ръцете си топлих над примуса… Да идем по-добре в кухнята.

— Аз все пак ще се съблека — рече Артемиев и като свали шинела, мина подир момичето с ватенката през големия леден вестибюл, покрай широко отворената врата на столовата, все тъй както и преди войната покрита с ламперия от червено дърво.

В кухнята беше по-топло, на примуса се топлеше чайник. Покрай стената имаше тесен железен креват и пружинен матрак с подложени под него камари книги вместо магаренца. На матрака беше захвърлено ново кожухче.

— Наметнете кожухчето, ако ви е студено. Макар да е малко — рече момичето, като измери с поглед масивната фигура на Артемиев. — А аз от сутринта съм се разположила ей така, по партизански.

Тя докосна пешовете на наметнатата на раменете си памуклийка и изведнъж се смути под погледа на Артемиев. Под памуклийката имаше само втикната във ватените панталони войнишка риза от американ, завързана на тънката й шия с ширитчета; две високи остри хълмчета издуваха войнишкия американ. От това беше се засрамила тя и вече извърната и застанала гърбом, като напъхваше ръце в ръкавите и закопчаваше памуклийката, рече:

— Извинете, мислех, че идва хазайката ми…

Тя беше остригана ниско като момче и отзад на шията си имаше момчешки кичур от пораснали коси. Така някога преди войната се стрижеше Маша.

След като закопча последното телено копче, тя се обърна към Артемиев. Лицето й беше простичко, но мило, дори сигурно хубавичко, само че много бледо и измъчено, а изразът на това лице беше странен — едновременно и решителен, и смутен.

— И, какво ще ми кажете? — попита Артемиев, който вече чувствуваше, че няма да му кажат нищо хубаво.

— Трябва да ви разкажа за сестра ви — рече момичето с глас, с който не говорят за живите. — Мене ме наричат Овсяникова, Татяна Василевна. Таня… Седнете…

И сама седна на кожухчето, хвърлено на пружинения матрак.

Артемиев се отпусна на столчето и продължи да я гледа.

— Върнала съм се оттам наистина вече почти два месеца, но бях в болницата…

— Само без предисловия. Че сестра ми е загинала, аз вече чух — рече Артемиев с последна, отчаяна надежда.

Но тя не го спря и не викна: „Не!“ А учудено и дълго го гледа и мълча. Готвеше се за едно, а излезе друго: оказа се, че знае.

— Говорете, защо мълчите? — рече Артемиев. — Аз знам само едно: че е загинала при изпълнение на задача. Ако знаете къде и как, разкажете. По-лошо няма да бъде.

Каза така, макар да чувствуваше, че ще бъде по-лошо, много по-лошо.

А Таня гледаше този съвсем различен от сестрата, сторил й се груб човек, и все още не знаеше откъде да почне. От това, как е загинала Маша? Или от това, как са се срещнали и са се сприятелили и какво й е казала Маша в онази последна нощ, когато отиваше на явка в Смоленск?…

— Ех, защо ме измъчвате? — рече той все със същия груб глас.

— Аз не знам как е загинала — рече Таня, — не съм била там. Знам само, че миналата година отиде на явка в Смоленск и всичко беше много добре подготвено, не трябваше да се провали… А после, след един ден, научихме, че не е отишла на явката. А после, след две седмици… там, в градската управа, работеше един наш човек, той ни предаде копие от списъка на осъдените, и нейното име също беше там… по документи. По документи тя беше Вероника… Командирът на нашия отред мислеше, че се канят да ги екзекутират на едно място, което ни беше познато, направихме там засада, и аз също ходих… А те бяха ги екзекутирали другаде: бяха променили…

Артемиев стана, приближи се до примуса, свали чайника и наля вода в една чаша.

— Вземете от запарения чай — рече Таня.

Но той не отговори; стоеше пред печката и дълго, на малки глътки пиеше гореща вода.

Допи я, сложи чашата на печката, приближи се до Таня и без да каже нищо, задърпа за единия край кожухчето. Тя разбра и се премести, за да освободи кожухчето. А той, като наметна това не по неговия ръст кожухче на раменете си и го прихвана с ръка на гърлото, закрачи из кухнята. И по ръката му, сграбчила здраво яката на кожухчето, се виждаше колко му е трудно да се овладее.

— Е, и какво после? — попита той със своя груб глас.

— Какво после? — Таня не разбра какво иска той. — Какво може да има после?…

… После — отгоре равна, също такава, както навсякъде пелена сняг, а под снега набързо нахвърляни буци замръзнала пръст, а под тях — боси, полуголи тела, мъжки и женски, с мъченически извити, клюмнали към рамото глави, с вдървени шии, с разперени ледени ръце, със сгърчени, още драскащи земята и умрели чак после, след всичко останало, пръсти…

През зимата бяха разкопали една такава яма. Разкопаваха я, защото искаха да проверят наистина ли немците са разстреляли един провокатор или само са се престорили, че е разстрелян заедно с всички, а са го пратили да работи на друго място.

А после, напролет, земята захваща да се сляга, и там, дето е имало равна снежна пелена, почва да се вижда дълъг правоъгълник от слегнала земя…

Артемиев я погледна в лицето и разбрал по него, че е попитал нещо такова, на което тя не е в състояние да отговори, с усилие възстанови в паметта си своя пръв безмислен, изтръгнал се от душата му въпрос: какво после?

— Исках да попитам къде е станало това. Знаете ли вие?

— Недалеч от шосето, до тухларната фабрика — рече тя, — там те имат бараки, лагер. На километър от този лагер…

„И погребали Маша — помисли Артемиев — край тухларната фабрика, на километър от бараките… Каква фабрика, какви бараки, на коя страна километър… Кои са там с нея в гроба, колко души, какви, защо и за какво са ги убили?… Пък и натам към Западния, скоро ще тръгнем напред. Но ще намери ли някой някога това място, след като още веднъж премине през него войната… и мама сигурно лежи в някаква такава яма, край Гродно, ако не са я убили още в първите дни на пътя заедно с онова малко момиченце, чиято снимка Маша прати преди войната в Чита с надпис:

«А това е нашата на двама ни с Иван Таня…»

Къде е сега тя, вашата Таня, и къде си ти, и къде е твоят Иван? Също гние нейде в руската земя, изтегнал се в целия си неугледен три аршина ръст, може би без да е успял нито веднъж да гръмне срещу немците… Май трябва по-скоро да вървя на фронта…“

— Добре — рече той, като продължаваше да ходи. — Разкажете останалото, ако знаете нещо. Изобщо кажете всичко, което знаете, аз нищо не знам. Дойдох през зимата на четиридесет и първа да воювам при Москва, от Далечния изток, и заварих вместо къща само пепелище: ни майка, ни сестра, никого… Нямаше ключ от квартирата, строших вратата. Оставили го бяха у един човек, а и той беше умрял. Ако искате, вярвайте, ако искате — не, за четирите месеца, откак съм тук, в Москва, след болницата, нито веднъж не съм нощувал в къщи, такава мъка ме е хванала… Веднъж с една хубава жена през нощта нямахме покрив над главата си, тя моли: да идем при тебе — а аз не мога, просто не отидох, защото да отида там — все едно на гроба да се занимавам с това… Извинете за грубостта, казах ви го като на другар, изтърва ми се от устата…

Но тя не се обиди, защото зад грубостта на думите почувствува болката и самотата. Пък и да си кажем правото, не беше й се случвало да чуе такова нещо през тази година и половина! Каза само изведнъж, неочаквано за себе си:

— Когато си спомняше за вас, Маша все съжаляваше, че не сте женен.

И като проследи с очи как ходи из стаята, като понакуцва и цялата тежест на тялото си прехвърля на единия крак, попита:

— Каква е раната ви? Пречупен пищял, нали? По-добре ще е да седнете…

— Да — рече той и послушно седна.

— Така си и помислих. Аз там правих много операции. Почти заедно с нея дойдох в отряда, няколко дни по-рано.

С това започна нейният разказ за Маша, която те бяха намерили в гората след несполучлив скок и седмица скитания, със занемарено отворено счупване на ръката.

В затънтената гора на четиридесет километра от Смоленск, сутринта, разстлала платнището върху току-що навалелия сняг, защото в землянката било тъмно, едната млада жена правела операция на другата без инструменти и наркоза. Мълчаливо вадела едно след друго парчетата от костта, като поглеждала понякога в лицето на онази, другата, която също мълчала, отслабнала от глад, със захапана до синина устна и с едри капки пот по челото, приличащо на лицето на родилка…

От това мълчание почнало тяхното приятелство, едно от онези, което, пламнало с мигновена сила в две самотни женски души, гори в тях със силен, жаден безкористен пламък и ги кара да трупат прибързани и страстни откровености, сякаш предвижда своя скорошен край, страхува се, че не ще се наприказват и надишат до насита…

А после, по-късно, когато те вече успели да си разкажат почти всичко главно, което имали дотогава в своя живот, изведнъж станала ясна една случайност, която ги била свързала помежду им преди още да се познават. Оказало се, че човекът, с който Таня излязла от обкръжението, който заедно със Золотарьов я мъкнал на гръб през Елнинските гори, мъкнал я и я измъкнал, като не й позволил да се застреля — оказало се, че този добър и мрачен човек, Иван Петрович Синцов, бил мъж на Маша.

Като разказваше на Артемиев за Маша, Таня разказа и за Синцов малкото, което знаеше от нея. Но за Артемиев това беше много, защото той не знаеше за него абсолютно нищо. Нито че е излязъл, както се оказва, от обкръжението, нито че се е добрал до Москва и в последната нощ от срещата си с Маша й казал, че отново ще отиде на фронта.

— Ще го търся. Вече правих справки, но ще почна всичко отново — рече Артемиев.

— Няма нужда — рече печално Таня, — той е загинал.

— Откъде знаете?

— Казаха ми вчера. Един човек, който знае точно, каза, че е загинал. В края на четиридесет и първа.

Той я погледна и тя печално му кимна: да, това е вярно, напълно вярно. Серпилин й беше казал това тъй уверено, че дори не й мина през ум да го попита кога точно е загинал Синцов.

— Добре — рече Артемиев след много дълго мълчание. — Разкажете ми още за сестра ми, всичко, което знаете.

На Таня отначало се стори, че ще има да му разказва още много дълго, но излезе обратното. Да му преразказва на него, мъжа, всичко, което бяха говорили с Маша, се оказа невъзможно. А в Машиния партизански живот до деня на заминаването и гибелта й имаше малко събития.

Просто живяла в землянката в гората и чакала да й зарасне ръката, за да отиде в Смоленск при една баба-лекарка като нейна роднина.

В Москва, когато я изпращали, мислели, че тя ще работи в нелегалност като радистка, а на мястото излязло всичко другояче. Било опасно да се държи в града предавател и решили да го държат в гората и за да се работи с него, подготвили друг радист, мъж, а Маша пратили в града за връзка, да се настани с помощта на тази баба-лекарка като санитарка в болницата и да предава бележки по коларя, който отивал в гората да събира дърва за болницата. Но не станало нужда да прави и това. Тя дори не стигнала до явката…

— След два месеца аз сама отидох там на тази явка — рече Таня. — Беше много необходимо все пак да се прати някой, но мене отначало не ме пускаха, страхуваха се: ами ако изведнъж, когато там са я мъчили…

При тези думи тръпки побиха Артемиев.

— … но после, два месеца с тази лекарка не се случи нищо, и стана вече ясно, че Маша не е казала нищо, и тогава все пак ме пратиха. Последната нощ, когато тя отиваше в Смоленск, а аз също отивах с отреда на акция, ние си обещахме взаимно: който от нас се върне на Голямата земя, той ще потърси роднините и ще им каже… Видите ли колко време мина и аз все пак ви намерих. Съвсем случайно: вчера сутринта бях у нашия бригаден командир в хотел „Москва“, а при него седеше един генерал-майор, който каза, че познавал Маша и познава вас.

Тя млъкна и като ученичка сложи ръце на коленете си върху дебелите ватени панталони. Седеше и чакаше дали няма да я пита още нещо.

— Какво, разстреляли ли са ги, или са ги обесили? — попита с глух глас Артемиев.

— Разстреляли са ги.

Тя побледня и нейният спокоен дотогава глас малко, съвсем мъничко трепна, и свирепо отчаяние, и жалост връхлетя душата на Артемиев и към Маша, която бяха разстреляли, и към това седнало отсреща му побледняло момиче в памуклийка и ватени панталони, което бог знае през какво само не бе минало и какво само не бе видяло! Той си представи как те, горките, са седели двете там през нощта в гората и са се страхували от бъдещето и са се уговаряли онази, която остане жива, да разкаже за тази, която умре…

„Че какво е това, как ние позволихме те там да загиват, да умират, да ги мъчат и насилват, и разстрелват боси на снега, и да мятат въжетата на тънките момински шии! Как допуснахме ние да стане това!… Боже мой, колко страшно и срамно е това!“

Той изпитваше остра жалост вече не само към сестра си, а изобщо към всички, които и сега още бяха там, които продължаваха да хвърлят там в пъкъла, в лапите на дявола, които и сега там биваха залавяни, гинеха, отиваха на бесило. В Смоленск, в Брянск, в Орел, в Могильов… Колко ли са тези проклети гнезда, тези гестаповски мъчилища, от които не излизат живи, колко ли са те в цяла Русия, там, зад линията на фронта! Страшно е да си помислиш… Той изпитваше жестоко, почти непоносимо чувство на мъжки, тъкмо на мъжки срам за всичко, което беше се паднало да изпитат всички тези момичета и жени, такива като неговата сестра и като ей тази малка жена, седнала срещу него. На какво й се държи душата!…

„Не, на фронта, на фронта, по-скоро на фронта… Да биеш тази фашистка паплач, да я биеш, без да я щадиш, без да я жалиш, до смърт! И да не взимаш пленници! Нека те дадат под съд, все едно!“

— Слушайте, слушайте, какво ви е?… — разтърсваше го за коляното Таня, която се изплаши от неговото лице със замижали сякаш от страшна болка очи.

Той отвори очи и я погледна.

— Нищо… така, просто представих си всичко за минута…

И като продължаваше да гледа изпитото й, мило и уморено лице попита:

— Какво мислите да правите по-нататък?

— Засега получих месец отпуск като оздравяваща. А после на комисия. Сигурно ще отида на фронта, в санитарен батальон.

— А там, обратно, няма ли да се върнете?

— Не, няма да се върна, не искам. — И като поклати глава, повтори. — Не искам, уморих се.

И за да разбере той по-добре онова, което тя искаше да каже, обясни, че е прекарала по нареждане шест месеца като медицинска сестра в Смоленската градска болница.

— Бях там свръзка. А освен това крадях медикаменти и ги изпращах в гората…

Като каза „крадях“, тя се усмихна, но веднага отново стана сериозна — и обясни, че когато човек е в нелегалност, това е съвсем друго нещо, отколкото в партизанския отред. В партизанския отред има оръжие и наоколо другари. А тук живееш през цялото време във властта на немците. Като комар между длани: всяка минута може да плеснат — и с тебе е свършено. И от това най-много се изморяваш.

— Не, аз сега само на фронта, нийде другаде.

— А къде ще бъдете този месец? Тук ли? — попита Артемиев.

— Още не знам — рече тя. — Ако ми се удаде, ще отида при баща си и майка си.

— Къде са те?

— Не знам точно. Баща ми работеше преди войната в „Ростселмаш“. Едва наскоро чрез комисаря на болницата можах да науча, че почти целият „Ростселмаш“ е евакуиран в Ташкент. Ако баща ми не е на фронта, сигурно е там. Преди войната беше парторг на цех. Пратих там телеграма и сега чакам отговор.

— А на какъв адрес е телеграмата?

— Ташкент, „Ростселмаш“.

— И я приеха?

— Приеха я. Защо?

— Може и да не стигне. Най-вероятно е заводът сега да е номериран…

— И аз се боя от това — рече тя. — Какво да правя?

— Може да се узнае номерът на пощенската кутия, ако заводът е номериран, а може… — не пожела да обясни каква мисъл му е дошла наум и рече: — Накъсо, ако не получите отговор, ще ви помогна. Утре ще намина при вас, когато имам „прозорец“. Най-вероятно по-късничко, вечерта.

— Добре — рече тя и добави: — А по-добре не се безпокойте.

Артемиев се усмихна: изглежда не й бяха харесали думите: „По-късничко, вечер.“

— Ето що — рече той, — хайде да се споразумеем, за да бъде ясно. Първо, аз за вас ще направя абсолютно всичко и ще ви намеря място за влака, ако вашите родители са в Ташкент. А второ, ако сте помислили нещо — напразно. Аз, разбира се, не съм облак в гащи, а ергенин, но при мене няма такива работи — уж едно, а да върша друго. С жените аз съм или напълно откровен, или отначало докрай по другарски… Ето какви ми ти работи, драга другарко — усмихна се той на собствените си думи. — А сега, преди да си тръгна, два въпроса. Как сте с храната? — И като не й даде да излъже, отговори сам вместо нея: — Без съмнение, не много добре. Имам такъв въпрос: когато дойда и ви донеса малко консерви, мога ли да разчитам, че няма да се дърпате, ще вземете като човек?

— Добре, няма да се дърпам — разсмя се Таня.

— Уредихме. Втори въпрос: как попаднахте тук, в тази квартира?

Изненадана от странния интерес, с който беше зададен този въпрос, Таня почна да обяснява как се е сприятелила в болницата на Склифосовски с една стара болногледачка и как тази болногледачка я поканила да поживее у нея…

— И я наричат леля Поля? — пресече я Артемиев.

— Да. — Таня го погледна озадачена.

— И вие живеете само двете с нея? Бившите хазаи не са ли се появявали на хоризонта?

— Леля Поля казваше, че те се били евакуирали в Средна Азия. А дъщеря им… — Таня искаше да обясни на Артемиев, че леля Поля тъкмо вчера срещнала дъщерята на хазайката и тя й била казала, че се кани да намине тук… Но не успя да обясни това, защото чу да се почуква на главния вход.

— А, ето и леля Поля! — извика Таня. — Нея питайте за всичко?

И като скочи от мястото си, отърча да отвори вратата.