Константин Симонов
Хората не се раждат войници (16)

Шестнайсета глава

— Получена е заявка за вас от командира на сто и единайсета за длъжността батальонен командир. Познава ли ви лично генерал Кузмич? — попита заместник началник-щаба по кадрите и посочи на Синцов столчето да седне, макар че разговорът не можеше да бъде дълъг. Наоколо се суетяха.

Синцов сви рамене.

— Днес в тринайсет часа му докарах попълнение и доложих лично.

— Преди болницата били ли сте батальонен командир?

Това беше казано нито въпросително, нито утвърдително. Синцов не разбра дошло ли е, или не е дошло още неговото лично досие.

— Тъй вярно, бях.

— Нямате ли възражения, позволява ли ви здравето? — попита заместник началник-щаба без пауза, като свърза двата въпроса в един.

— Тъй вярно.

Под платнището, което закриваше входа на землянката, се провря един почервенял от студа лейтенант.

— Другарю подполковник, кого от вас да взема?

— Него — кимна заместник началник-щаба към Синцов и завъртя подписа си върху вече приготвената заповед.

Синцов вече знаеше, че пътуващият с него лейтенант е офицер за свръзка от 111-та, а по длъжност — началник на химическата служба на полка. Кой знае какво го накара да попита лейтенанта какъв е по длъжност и той трябваше да отговори, че е началник на химическата служба. Отговори и млъкна за дълго. Началниците на химическата служба не обичат да приказват, че са такива. Назначен е вече втора година — и без приложение, и без отменяване, хората на тази длъжност са запушалка за всички дупки.

— Навсякъде шетня, спасение няма — рече лейтенантът, когато колата сви по силно отъпканото широко шосе, като изпреварваше отиващите към фронта камиони със снарядни сандъци.

— Отдавна ли е в дивизията генерал Кузмич? — попита Синцов.

— От седмица. Преди него беше Серпилин, отиде в армията началник-щаб.

— Силен ли беше дивизионният командир?

— Ако не беше силен, нямаше да го издигнат.

— А новият?

— Също е силен — рече началникът на химическата служба.

„Може и да е истина, кой го знае“ — помисли със съмнение Синцов. — Днес през деня, при първата среща, не му дойде на ум определението „силен“ за този нисичък, слабичък, с птичи ръст генерал.

„Добър старец е“ — беше помислил той тогава, през деня, когато генералът, като скърцаше по снега със старешките си измачкани валенки и ситно като пиле поклъвваше с нос въздуха, му задаваше бързо един след друг своите въпроси.

Когато Синцов доложи, че е докарал попълнението, генералът заповяда да строи хората и преди още те да са се строили, изтича при тях от землянката. Последните войници още се подравняваха, а той вече почна своята реч с не съвсем обичайни думи:

— По случай студа агитацията се отменя. Когато влезем в Сталинград, там ще поприказваме. И трябва да влезем там първи, в това е същината на въпроса за мене, за вас, за цяла Съветска Русия. Докато не влезем в Сталинград, почивка няма да има, само бой. Влезем ли — ще отдъхнем. Аз съм ваш командир, моят чин е генерал-майор, името ми — Кузмич Иван Василиевич. Ако помежду си ме наричате Кузмич или чичо Ваня, няма да се сърдя, ако е извън строя, а в строя — ще налагам за това непременно наряд.

В редиците се засмяха. Кузмич изчака да мине смеха и рече:

— Моята биография е проста: в германската бях като вас войник. В гражданската командувах полк, в тази — дивизия. Пожелавам ви същото и на вас. А сега един въпрос към вас: кои сте вие и къде сте били в боевете?

Той заситни с валенките си покрай строя и с безпогрешен усет, всеки път сполучливо, запита по избор няколко войници и сержанти къде са карали войната. Всички запитани бяха дошли от болници и бяха участвували в боеве.

Последвалите един след друг отговори: „При Москва“, „При Воронеж“, „При Тихвин“, „Имам“, „За храброст“, „Два пъти ранен“ — правеха впечатление на останалите. Редиците се стегнаха и напрегнаха.

— А които не съм питал — рече Кузмич, стигнал до средата, — нека не се обиждат. Друг път ще ги питам. Където вие отидете, там ще дойда и аз!

Строиха и поведоха войниците към хранителния пункт. Всичко отначало докрая не зае и десет минути.

Кузмич погледна Синцов и взе да го пита за същото, за което питаше войниците: къде и като какъв е воювал? Щом чу, че в Сталинград е воювал като батальонен командир, рече:

— Бих те взел, но няма къде. — И го пусна: Свободен сте.

„А сега, значи, има къде“ — помисли Синцов, като гледаше пътя и пресмяташе колко им е останало да пътуват до щаба на дивизията.

Той си спомни мустакатия старши лейтенант, който беше служил при този Кузмич на Южния фронт, и увереността му, че генералът при първия случай ще го вземе в дивизията си. Случай беше излязъл, но Кузмич взе не него, а Синцов. Какво пък, случва се всякак: случва се да е свой, а е по-добре да служи с друг. Може би така е и с този, мустакатия…

— Вие на каква длъжност идвате в нашата дивизия? — попита началникът на химическата служба.

— На длъжността батальонен командир!

— Виж ти! — зачуди се началникът на химическата служба. — Като тръгвах сутринта всички батальонни командири бяха живи и здрави. Кой ли ще е излязъл от строя?

Пътуваше и дълго още поклащаше глава. Мъчеше се да отгатне кой от познатите му хора е могъл да бъде убит или ранен в самото навечерие на настъплението.

Пътуваха дълго, насред пътя попаднаха в опашката на дълга колона катюши и беше невъзможно да ги избиколят: насреща им, откъм фронта, летяха един след друг празни камиони.

Когато стигнаха до щаба на дивизията, началникът на химическата служба влезе в землянката на началник-щаба пръв, като остави Синцов пред входа, до автоматчика.

— Ще връча писмото и ще доложа за вас.

Привечер студът беше станал още по-силен. Часовият потропваше с валенките.

— На колко време се сменявате? — попита Синцов.

Часовият не отговори. В дивизията имаше ред.

Началникът на химическата служба излезе след минута.

— Доложих за вас, вървете.

И като напъхваше вървешком във военната си чанта разкъсания плик, сигурно с разписката за връчването му, без да се сбогува, тръгна в тъмното към колата.

 

 

В землянката на началник-щаба всичко беше подредено грижливо, в ъгъла имаше не одър, а сгъваемо легло и над него килимче.

Началник-щаба кимна на въпроса на Синцов „разрешавате ли да вляза“, довърши разговора си по телефона и се изправи, мършав и дълъг, под тавана на землянката. Колкото беше висок Синцов, началник-щабът беше още по-висок.

Синцов доложи, както му е редът. Началник-щаба взе от ръцете му заповедта, прочете я, поиска личната му карта, погледна я, върна я и като свали и сложи на масата пенснето си, подаде ръка на Синцов.

— Да се запознаем: полковник Пикин. — И като се усмихна, кой знае дали на ръста на Синцов, или на собствения си ръст, попита: — В строевата служба деснофлангови ли бяхте?

— Строева не съм служил — рече Синцов.

— Щом е тъй, значи, имате висше образование, военно дело сте карали един час в седмицата, за отбиването на службата звезда на петлицата — и в запаса! А ако има война, бог да помага! Така ли?

— Тъй вярно — отговори без усмивка Синцов, защото приблизително така беше: в института учеха военно дело колкото за смях на хората.

— Седнете — рече Пикин, — изложете накратко бойния си път, излишно време не се предвижда. — При тези думи той погледна под око поставения пред него отпечатан на пишеща машина лист, тоя лист беше донесъл началникът на химическата служба, и Синцов, като го погледна също под око, пестейки по навик думите, свърши в три минути.

Началник-щаба зададе няколко въпроса, които биеха в една точка. Интересуваше се какъв боен опит в настъплението има батальонният командир. Синцов отговори, че в Сталинград, когато командувал още рота, е настъпвал два дни срещу Мамаев Курган и изпреварвайки нови въпроси, додаде:

— Да си кажем правото, научихме се да държим своето, а как да вземем чуждото — засега само сме се опитвали.

— А тук ще трябва веднага да се настъпва — рече Пикин. — Ще ви пратим в трети батальон на 332 полк. Добър батальон, но без късмет. През новогодишната нощ убиха единия командир, днес втория. И пак не от много ум. Това ще бъде двоен удар по психиката на войника. На хората ще кажем, че им пращаме за батальонен командир сталинградец. Това за тях има значение. Както и за мен. А опит за настъпление ще трябва да се набира през настъплението. Повечето от нас го имат също малко. Не ви ли уплаших?

— Съвсем не. Ще направя, което мога.

— Колко време служихте с последния командир на полка?

— Седем месеца.

— Много. На какво сте свикнали с него не знам, а на какво ще трябва да свиквате тук, ще ви кажа. Вашият полкови командир майор Туманян командува полка от девет дни. Преди това беше началник-щаб в него. Изключително грамотен командир, но има един недостатък, по-точно, едно заблуждение: самият толкова много уважава реда, че прекалено е уверен, че всичко, което е заповядано, ще бъде изпълнено, че всичко, което са му доложили, е истина. Като идеал е вярно. А на практика не. Не винаги чувствува момента, когато трябва да натисне, а мнозина за съжаление така са свикнали. Не чакайте да ви натиска. Сами натискайте. Часът на настъплението е потвърден. — Пикин сложи ръка върху отпечатаната с пишеща машина заповед. — В 8,05 — артилерийска подготовка, в 9,00 — началото. Имате малко време. С останалото ще ви запознае Туманян.

— Генадий Николаевич, имаш ли нещо да ми кажеш?

Синцов се обърна и се изправи. Пред входа на землянката, като придържаше с ръка платнището, стоеше командирът на дивизията генерал Кузмич.

— Аз нямам въпроси — рече Пикин.

— Тогава отивам при Колоколников — рече Кузмич. — Почнал е прекомерно да си приписва умствени способности… Началникът на артилерията ми се оплака от него: на наблюдателния пункт на полка се насъбрали артилеристи, той едва не ги изгонил. Трудно му било, виждаш ли, в такава теснотия да ръководи боя? Да не би да се готви да настъпва без артилерия, само със своята съобразителност? Ще трябва да го вразумиш.

И чак сега, като съзря Синцов, отсечено рече:

— Здравей, батальонни командирю! Пристигна ли?

— Здраве желаем…

— Получи ли назначението?

— Тъй вярно!

— Няма ли да наминете при Туманян? — обърна се Пикин към Кузмич.

— Не. Там нощува Бережной — рече Кузмич и се обърна към Синцов. — А тебе ще те взема до разклонението на пътя. Оттам до Туманян остават триста сажена… — Той погледна часовника си. — Сега имаш до сражението половин денонощие — и хората да опознаеш, и те да те опознаят. Пиши му заповедта, Генадий Николаевич, и с бога напред!

— Вече я пиша — обади се Пикин.

Кузмич се разходи из землянката и се спря зад гърба на Пикин. Сега стоеше срещу Синцов.

— След добър момък поемаш батальона, след Поливанов… Тая заран още приказвахме с него. Излезе земляк, от Кадиевка, като мене, миньорска душа… Заранта приказвахме, а след пладне тресна изстрел — и свърши животът. Батальонът беше негов, а сега е твой. Знаеш ли какво нещо е войната? Войната е ускорен живот и нищо повече. И в живота хората умират, и във войната също, само скоростта е друга.

„Защо ми казваш всичко това? Плашиш ли ме?“ — помисли Синцов, като вземаше от ръцете на Пикин заповедта.

Кузмич сякаш отгатна мисълта му и се усмихна.

— Бабите не искат да се споменава нечистата сила, за да не я прокобят. Но смъртта не е дявол, нея няма да я прокобиш. Споменаваш ли я, или не я споменаваш, все пак страхуваш се в душата си. Или може би ти не се страхуваш? А, батальонни командирю?

И вече без да се усмихва, сериозно погледна Синцов, сякаш, питайки така, го подлагаше на последно изпитание пред боя.

— Различно бива, другарю генерал…

— Съвсем правилно — рече Кузмич. — Аз не вярвам на безстрашните, вярвам на тези, които се боят, но действуват. А не съм против това да се боиш, и аз самият се боя.

Той довърши с кратък смях вече през рамо, когато излизаше от блиндажа.

Пътуваха в емката петима. Генералът отпред с шофьора, а на задното седало, притиснали от двете страни Синцов с кожухчетата си, генералският адютант и офицерът за свръзка от 332-ри.

Генералът отначало мълчеше, но после, както изглежда, у него надви желанието да пообщува с новия човек в дивизията.

— Бях тази сутрин в твоя батальон — рече той, без да се обръща. — Парламентьорите през него отидоха при немците. За пръв път през време на войната. Подполковник, майор и тръбач с тях. И по този случай туриха пагони. Не си ли виждал пагони още?

— Не съм виждал още, другарю генерал.

— Странно — рече Кузмич. — Не съм виждал пагони от онова време, когато в Ялта давих в морето последните офицери. — И отново с учудване повтори: — Странно! Излязоха нашите от окопа в шинели с пагони. Би трябвало да се тревожа: ще се върнат ли живи? А аз гледам и мисля като глупак: наши ли са, или не са наши? Много силен е навикът: щом има пагони, значи са техни благородия!… А младите се радват. Ето моят Новиченко дори престана да си изпълнява службата, само за това мечтае, кога ще пратят пагони в дивизията.

— Че как да не се радвам, другарю генерал? — обади се весело седналият до Синцов адютант. — Красиво нещо! Мене адютантът на командуващия ми каза, че може и еполети да въведат за генералите.

— А ти защо се радваш? — рече Кузмич. — Ако въведат, за тебе по-лошо! Едни еполети ще трябва да се пришиват на шинела, други — на кожухчето, трети — на памуклийката! И после да се чистят с тебешир.

В гласа му прозвуча старческа насмешка над младата суетност на адютанта.

— А немците не приеха ултиматума — рече той, след като помълча. — Върнаха парламентьорите с празни ръце.

— Това е хубаво, другарю генерал — обади се отново весело адютантът. — Нека сега мрат… А ние сме приготвили такава сила, че по-добре за тях е да се предадат.

— „Приготвили!“ — рече сърдито Кузмич. — Това да не ти е да сърбаш чорба, лъжицата приготвил, а не му дали да я поднесе към устата… Което бяхме приготвили, щяхме да оставим за друг път… Хорската кръв не е водица и на война.

Адютантът, търсейки съчувствие, бутна в хълбока Синцов, сякаш искаше да му каже: „Видя ли какъв своенравен е нашият старец?“ Но Синцов помисли за смъртта, която утре очакваше мнозина, и не изпита съчувствие към глупавото безстрашие на адютанта.

— Спри — рече Кузмич.

И когато Синцов вече излезе, като открехна вратичката, подаде му ръка.

— Воювай, батальонни командирю. Утре вечер ще дойда там, дето ще си…

Колата замина, а Синцов с придружаващия го офицер за свръзка сви по пътя, който водеше към предната линия. От двете й страни се точеха високи купища изринат сняг. Пътят беше плъзгав, отъпкан. Ако човек не знаеше, че предната линия е наблизо, можеше да помисли, че това е широк тилов път.

— Сега още веднъж ще свием — рече водачът.

Те стигнаха до широк наклон вляво и Синцов помисли, че ще свият тук, но водачът не сви.

— Тоя път води към артилеристите на позицията — рече той. — Вдясно има още един наклон, после вляво един, и там вече сме си у нас. Натуряха артилерия на всеки щик по едно оръдие.

„Интересно, колко щика има в батальона — помисли Синцов. — Сигурно от щатния състав е останал само спомен. Все още както едно време броим по щиковете. «Бяга куршумът от смелия, смелия щик не лови!» Разбира се, не лови ни смелия, ни страхливия! Ако немците бяха ни нападнали не с техника, а с щикове, отдавна да сме ги изгонили оттатък Берлин.“

Те изминаха още сто метра и видяха нов наклон сега вдясно.

— Тук стоят катюшите — рече водачът. — Тъмнеят, виждате ли?

Синцов се обърна и видя силуета на една катюша.

— Стоят до сами пътя — рече водачът. — Може да се каже станахме нахални: живеем на открито. За седмица само един разузнавателен самолет се е повъртял в небето. Или студът им влияе, или вече не могат да изкарат с определеното гориво.

— Вие какъв чин имате? — попита Синцов.

— Старши сержант.

Синцов се зачуди. Мислеше: щом е офицер за свръзка, поне ще бъде младши лейтенант.

— Имахме загуби в полка — обади се водачът. — Когато на деветнайсети ноември тръгнахме в настъпление, изгубихме малко. А после, вече през декември, завземахме една височинка, изравнявахме фронта: три денонощия тър-пър, тър-пър…

Той въздъхна, като не одобряваше това „тър-пър“.

— Офицерът за свръзка беше лейтенант, него го пратиха в рота, а мене — на неговото място.

Вятърът духаше право в лицето, Синцов разтърка вървешком с ръкавиците заледените си бузи и нос. Вещевата торба, преметната на едната ремъчка, падна в снега. Водачът я подхвана.

— Дайте да я нося аз, другарю старши лейтенант.

— Носете я, щом не ви мързи.

— Много е лека — рече водачът като претегляше торбата на ръка.

— На пехотата не се полага много.

— Трябва да ви намерим кожухче, в дивизията доставили още кожухчета за настъплението.

— Моето кожухче остана в Сталинград.

— Как тъй в Сталинград?

— В предишния ми батальон, когато се съединим, ще си го взема.

Водачът подсвирна.

— До съединяването има още доста време! — после рече сериозно: — От нашата предна позиция до центъра на града, ако мерим по права линия, има четиридесет километра. Артилеристите пресмятаха пред мене. А половината от това е открито място.

Синцов не отговори. За кожухчето каза така, защото стана дума. Разбира се, едва ли ще се срещне с предишния си батальон, това е вече лотария!

— Ето този път води към нас — рече водачът, като завиваше пред Синцов.

— Познавахте ли Поливанов, батальонния командир? — попита Синцов за предшественика си.

— Не, аз съм от първи батальон. Нашият командир е все същият от август. А в трети батальон животът е същият, но батальонните командири не се задържат.

„Те не са се задържали, но аз ще се задържа“ — помисли Синцов.

Той вече няколко пъти пред тежките боеве изпитваше предчувствие, че каквито и да са загубите с него няма да се случи нищо, и думите за батальонните командири, които не се задържали в батальона, не му развалиха настроението.

Но водачът сигурно реши, че напразно е прокобвал гибел на новия човек, и пак почна да говори за артилерията, че са натуряли както никога страшно много и тя утре „като даде подготовка, в предната позиция на немците изведнъж ще измрат всички“…

„Как не, ще измрат! Каквато и да бъде артилерията, все пак това не са щипци — не може да влезе във всеки окоп и не може да извади оттам всеки немец“ — помисли Синцов.

Пътят ги изведе в една тясна долчинка. Отдясно по снежния склон тъмнееха входовете на землянките.

Далеч напред, там, където се точеше устието на долчинката, излетя високо в небето един трасиращ куршум, а подире му сухо, мразовито изтрака откос.

— Каква тишина — рече водачът, като почака дали няма да гръмнат пак.

И действително цялата напрегнатост на околната тишина се почувствува едва сега, след този изведнъж изтракал и безследно потънал в снеговете откос.

— За командира на полка е насам — показа водачът най-близкото тъмнеещо в снега петно.

 

 

Малката землянка беше претъпкана. Най-близо от всички до вратата, откъм края на масата, седеше един майор с голяма глава и гъсти коси, с наметнато на раменете кожухче. Той обърна едрото си арменско лице с голям нос към появилия се изпод платнището Синцов и Синцов разбра, че това е командирът на полка майор Туманян, и взе да докладва за пристигането си.

— Обърнете се към заместник-командира на дивизията — рече майорът и недоволно врътна тежката си глава към седналия в ъгъла на землянката полкови комисар с голо чело и очила.

Синцов поправи грешката си и поиска разрешение да се обърне към командира на полка. Човекът с голото чело кимна и докато Синцов докладваше и представяше документите си, понаведен напред внимателно гледаше новия батальонен командир.

Освен тези двама, в землянката около масата, плътно един до друг, седяха още трима офицери: двама млади майори в шинели с артилерийски петлици и трети един, нисък, кръгъл, в кожухче, с голям артилерийски бинокъл на шията.

Когато Туманян прегледа документите и му каза мрачно да седне, крайният от артилеристите, един тъничък майор, притискайки с хълбок съседа си, се помести и освободи на Синцов крайчеца на пръстения, покрит със слама, пезул, който заобикаляше масата. Синцов седна.

— Бережной — рече човекът с голото чело и като разбута съседите си и издаде широки плещи, протегна късата си дебела ръка. — Радвам се да видя новия батальонен командир. — Той стисна ръката на Синцов и като разбута още веднъж артилеристите с плещите си, се мушна обратно назад.

— Началник-щаба на дивизията — той кимна към телефона, като че телефонът беше самият началник-щаб — каза, че вие сте стар сталинградец. Така ли?

— Така — рече Синцов.

— Още повече се радвам — рече Бережной. — И командирът на полка се радва, само че няма навик да го показва. А това са нашите богове на войната — като завъртя глава наляво и надясно, рече той за артилеристите. — Собствени, придадени и подкрепящи. В Сталинград често ли ги виждахте при себе си?

— От сутрин до вечер — рече Синцов. — Без тях не бихме живели.

— А къде бяха вашите огневи точки? — попита артилеристът в кожухчето.

— Всичките огнени точки са оттатък Волга — рече Синцов.

Още в болницата, когато слушаше разпитванията на разни хора, в това число и на такива, които би трябвало да бъдат осведомени, той разбра, че все пак отдалеч те не си представяха добре действителното положение в Сталинград, при което още през октомври нямаше защо да се мъкне през Волга артилерия на онези тесни ивички, които все още оставаха в наши ръце.

— А връзката? Телефонна ли е?

— Телефонна.

— Не се ли прекъсваше кабела под водата?

— Прекъсваше се — рече Синцов. — Дублирахме го с ракети.

Докато се водеше този разговор, Туманян, без да му обръща внимание, се занимаваше с работата си. Позвъни по телефона, извика „двойката“, поиска някой си Илин и като узна, че спи, заповяда да го събудят.

— Тук ли искаш да го извикаш — попита Бережной.

Туманян кимна мълчаливо и като почака, рече в слушалката:

— Илин, може ли да оставите батальона?… Така. Ясно. Тогава след трийсет минути се явете при мене. А преди да излезете, повикайте при себе си ротните командири… — Той се откъсна от слушалката и погледна часовника. — За двайсет и два и четиридесет.

Туманян постави слушалката и Синцов също погледна часовника си. Двайсет и два и четиридесет ще бъде след час. Този Илин изпълнява длъжността командир на батальона, затова ще дойде тук. А когато те двамата се върнат в батальона, командирите на ротите ще бъдат събрани за първо запознаване.

Командирът на полка, види се, не обичаше да губи време, пък и обстановката не позволяваше.

— С ваше разрешение, другарю полкови комисар, ние ще си идем — рече тънкият артилерийски майор, като се измъкваше иззад масата.

Синцов стана и освободи прохода.

— Къде ще ходите, стойте — рече Бережной. — Вие сте богове, от вас нямаме тайни.

— Ще наминем при началник-щаба да уточним още веднъж едно-друго — рече тъничкият майор.

Вторият артилерист също се измъкна иззад масата. Стана и кръглият с кожухчето.

— Разрешете да си тръгна — рече той, без да влиза в обяснение на причините. И като се промъкваше покрай Синцов, добави: — С вас няма да е лошо да се видим до утре сутринта; моят наблюдателен пункт е близо до вашия.

Като изпрати с очи артилеристите, Туманян разгъна картата и започна не с въпроси към Синцов, а направо с обстановката на фронта на полка, с противника.

„Кой го знае — помисли Синцов, — може би смята въпросите за излишни. Когото бог и началството са му дали за батальонен командир в нощта преди настъплението, с него и ще воюва.“

Немците не бяха извършили смяна на частите, взетите в навечерието пленници бяха показали, че пред фронта на полка е предишният му противник — части от 14-та пехотна дивизия на немците. Зоната на отбраната се състои от три позиции — по няколко траншеи всяка. Седят вече три седмици и са се укрепили добре.

— Та това не им е коствало особен труд — рече Бережной, като се откъсна от книжата, извадени от военната чанта. — На едно от нашите сталинградски укрепления седят. Седят, негодниците, в блиндажи и окопи с пълен профил, изкопани от сталинградските трудещи се. Не като нас — дълбаем сега земята, твърда като кокал; докато скриеш главата и задника си, изпотиш се и под езика!

Предната позиция на батальона също не беше се променяла вече три седмици, с изключение на височинката на десния фланг, завзета преди седмица.

— Когато я вземахме първия път, несполучливо — Бережной отново се откъсна от книжата, — Тараховски, той беше преди Поливанов, загина на нея глупаво.

— Не беше негова вината, другарю полкови комисар — рече сухо Туманян и в сдържания глас имаше обида за неизвестния на Синцов, глупаво загинал там на височината командир.

— Аз не казвам, че вината е негова…

— Сега нашите сили. — Туманян откъсна молива от картата и по памет, без да надниква в поставения пред него бележник, изброи всичко, което имаше в батальона и постъпваше под командата на Синцов. В стрелковите роти по 65–70 души, комплект ръчни картечници, в картечната рота — 11 тежки картечници, в минохвъргачната — 9 минохвъргачки. След общата артилерийска подготовка придвижването на батальона ще бъде поддържано с огън от същия този майор в кожухчето, който беше си отишъл преди малко, командир на придадения артилерийски полк.

Синцов прибави към бележките си в своята военна книжка още една: майор Голубьов.

Дневната му задача се състоеше в това, да завземе на своя участък първата и втората позиция от немската отбрана на дълбочина четири и половина километра. Да ги завземе и да се закрепи, като има пред вид по-нататък да настъпи към третата.

Туманян заби молива в картата.

— Тук.

— А стигнат ли ни силите, тогава утре ще скочим там направо, без да спираме — рече Бережной.

Туманян не възрази, само направи едва забележима пауза и повтори:

— Да се завземе първата и втората позиция. Ясно ли е? — като подчертаваше с това, че за утрешния ден никаква друга задача не е поставена пред полка, и той, командирът на полка, не я поставя и пред батальона. А да се уверяваме отнапред в желанието си да направим нещо извън очакванията, е излишно.

Като изви очи към Бережной, Синцов забеляза как той едва забележимо се усмихна и помисли за него: „Все пак е умен, глътна горчивото хапче, без да се разсърди.“

— Ясна ли е дневната задача? — попита Туманян, без да откъсва още молива от картата, с очи, вперени в лицето на Синцов.

— Ясна — отговори Синцов, като чувствуваше под неговия напрегнат поглед колко скъпо би платил сега полковият командир, за да узнае по някакво чудо предварително цената на своя нов батальонен командир.

Искаше му се да го успокои: напразно впиваш очи в мене. Всичко, което мога, ще направя. И жалко, че не мога да кажа това.

— Сега за изпълнителите — рече Туманян и като откъсна от картата молива, накратко охарактеризира ротните командири. За четирима от тях каза, че са на мястото си, за петия — командирът на картечната рота — се отзова студено: познава добре картечниците, но може да те излъже, имало е случай, когато доложил, че картечниците са смазани с незамръзваща течност, а при проверката станало ясно, че не ги е смазал.

— Имайте това пред вид…

— Изобщо имай пред вид — рече Бережной на Синцов, — командирът на полка не обича лъжите. Всичко друго ще прости, но това — не…

— Не съм свикнал да лъжа — рече Синцов.

— Толкоз по-добре — рече Бережной.

Туманян не каза нищо, още веднъж дълго, внимателно го погледна в лицето, и по очите му се виждаше колко малко значение придава на думите.

— Адютантът на батальона, лейтенант Рибочкин — рече Туманян, като наведе очи и старателно взе да чопли нещо, неясно какво, с безупречно чистия нокът под другия безупречно чист нокът на чистите си като на хирург, до бяло измити пръсти, — пристигна от школата, изпълнителен е в службата, но още не е участвувал в боеве. На началник-щаба Илин може да се опрете напълно, във всичко, винаги, във всяка обстановка.

— Да, този няма да те подведе, този действително ще ти бъде дясна ръка — рече Бережной, като се откъсна още веднъж от книжата си. — Не прилича на Богословски. Предупреди го.

— Вашият заместник, старши лейтенант Богословски, не отговаря на заеманата от него длъжност. Не разбрахме веднага, че е страхлив. Когато намерим с кого да го заменим, ще го заменим. Ротните командири не искахме да бутаме от местата им преди боевете. Ясно ли е?

Синцов кимна. Какво по-ясно! Добрият ротен командир това е ротата. Без него в батальона ще седиш като на стол без крака. А без заместник в краен случай може и да се мине.

— Ако не беше твоят предшественик Поливанов — рече Бережной, — още преди пет дни този Богословски нямаше да бъде тук.

— И трябваше да го отстраним — рече Туманян. — Аз настоявах.

— А той само това чакаше — да го отстраним от предната линия. Не му се искаше да иде насреща. А Поливанов го взе под своя гаранция. Заяви: лично ще го поправи! — усмихна се невесело Бережной.

И като погледна книжата и ги напъха във военната чанта, сърдито тупна по масата с тежките си дебели ръце.

— Забележителен беше твоят предшественик Василий Фомич Поливанов. Немлад вече човек, а от първите дни на войната доброволно в армията, от войник — до капитан. Беше преживял жена си — във влака я беше убила бомба. Беше преживял и тримата си сина — паднали на трите фронта. А сам, като омагьосан, вървеше ли вървеше от бой в бой. Само дето побеля. Не бях равнодушен към него. Може би и защото беше от нашите миньорски места. Както и нашият дивизионен командир, от Кадиевка. А аз съм от Щеровка. Плаче ми се от мъка.

И Бережной наистина свали очилата и избърса сълзите си. После отново си тури очилата и рече на Туманян:

— А за замполита на батальона нито дума. И винаги така. Това у тебе не е случайно.

— Но вие по-добре от мене ще го препоръчате, другарю полкови комисар — рече Туманян.

— Политрукът Завалишин е извънредно културен човек — рече Бережной. — Преди войната е чел философия в Московския държавен университет. Два пъти го отзоваваха от предната линия в лекторска група. И двата пъти не отиде. Отначало, да си призная, не очаквах от философ добро, а после видях — действително политработник! Хартишки пише рядко и умни, защото живее между хората — няма време за глупави хартишки. За един месец и половина боеве от батальона приехме трийсет души в партията. Разбира се, на първо място се отрази общият подем. Но и замполитът поработи. Възможно е да го попрехвалих: обичам такива, които не се навират в очите, имам такава слабост! Не забравяй да кажеш на своя Левашов — изведнъж се обърна Бережной към Туманян, — че съм прочел неговото политдонесение и съм го взел със себе си. Не политдонесение, а чисто и просто някакви жития на светии. Поне веднъж, за да се изпълни редът, да беше посочил някакъв отрицателен факт за тебе или за началник-щаба, или за батальонните командири. Какви са тия политдонесения? Какво да правя сега аз, сам ли да измислям отрицателни факти за вашия полк и да ги пращам горе? Нима у вас всичко е толкова гладко, а? — По лицето му не можеше да се разбере дали всичко това е казано сериозно, или на шега.

Туманян сви рамене.

— Потулваш работите, Туманян. Гладка в природата бива само плешивостта, пък и то не всяка. — Бережной, усмихнат, поглади с дебелата си ръка своята бръсната глава с понабола четина. — Студено е в землянката ти.

— А ето и дясната ръка се яви, точно на минутата!

Влезлият беше нисък на ръст, слаб и много млад. На петлиците на облечения над памуклийката шинел имаше само по една звездичка.

„Младши лейтенант, а началник-щаб на батальона? Май че малък чин за длъжността!“ — помисли Синцов, като се вдигна да посрещне своята бъдеща дясна ръка.